"Тази нощ отново щеше да сънува кошмари. Винаги бе имала дарбата да намира загубени ключове, очила и домашни любимци. Това не ѝ създаваше никакви проблеми. Ала новата ѝ паранормална способност да открива телата на загинали от насилие беше не само депресираща, но и водеше до паник атаки и тревожни сънища. Защо нямаше талант за нещо позитивно, например да открива печелившите числа от лотарията? Защо трябваше да са трупове?
Талия Марч събра смелост. Тя стисна в едната си ръка златното копче за ръкавели на мъртвеца, а с другата ръка докосна металния контейнер за боклук с индустриални размери. Беше подготвена психически и физически, беше се стегнала вътрешно, но въпреки това паранормалната мълния разтърси нервите и сетивата ѝ. Опитът ѝ от последните няколко месеца я беше научил, че енергията, породена от насилие, винаги причинява шок. Онова, което откриваше с новата си способност, бе паранормалният отпечатък от емоциите на убиеца - или липсата на такива, - както и болката и страха на жертвата. Това генерираше токсична смес, която се просмукваше на местопрестъплението и за нея беше очевидна като локва кръв.
Усещаше лек трепет, излъчван от копчето за ръкавели. Собственикът беше мъртъв, но предметът, който бе носил често приживе, все още беше пропит с неясното ехо на неговите вибрации. Талия можеше да работи с почти всеки предмет, принадлежал на изчезналия или загиналия, но в последните месеци беше узнала, че някои материали поглъщат и отразяват паранормалната енергия по-ефективно от други. Златото беше особено силен проводник, почти толкова добър, колкото кристала.
— По дяволите - прошепна тя и бързо отстъпи назад. — Той е там, вътре.
Роджър Госард, шефът на Госард Консълтинг, консултантска компания за криминални разследвания, огледа контейнера за боклук с болезнена гримаса.
— Сигурна ли си?
— Наехте ме заради точните предположения - отвърна тя. — Това е.
Роджър изсумтя, но не възрази, нито поиска подробности. Знаеше, че е по-добре да не я моли да обясни заключението си. Той погледна към нещастния мъж, облечен в униформа на охранител с логото на компанията, която контролираше товарния док.
— Може ли да погледнем? - каза Роджър. — Трябва да разберем със сигурност дали вътре има труп, преди да се обадим на полицията.
Охранителят сви рамене.
— Шефът каза, че трябва да ви съдействам, но аз веднага ви заявявам, че няма да вляза в този контейнер, за да търся труп. Оправяйте се сами.
— Добре. - Роджър се обърна към двамата членове на екипа си, които чакаха инструкции. — Бейли и Томас, погледнете. Трябва да се уверим.
Мрачни, но примирени, двамата нахлузиха дебели ръкавици, качиха се в контейнера и се заеха да ровят из боклука, изхвърлен от няколкостотин офис служители, работещи в сградата.
Талия се оттегли в предната част на товарния док и се загледа към алеята. Валеше непрестанно, нещо типично за Сиатъл през късната есен. Надвисналото небе показваше, че времето няма да се промени скоро. Сезонът на Голямата сивота едва започваше.
В миналото драматизмът на сезона не ѝ влияеше. Но след нощта, която ѝ се губеше в епизода с амнезията, много неща се бяха променили. Сега изпитваше гнетящо чувство за нещо неминуемо, тлеещо под повърхността, усещане, което се засилваше от късното разсъмване и ранния здрач. Тя престана да се вслушва в шума от ровенето в контейнера и отвори телефона си. Нямаше ново съобщение от мистериозния информатор. Започваше да губи надежда. Може би я бяха измамили. Това беше обезкуражаваща мисъл, защото следата изглеждаше толкова обещаваща.
— Изглежда, че открихме Клейтън, шефе - извика Бейли. — Опакован в найлоново фолио. Не е красива гледка.
Охранителят се отдръпна от кофата за боклук, сякаш беше радиоактивна.
— Това е достатъчно - каза Роджър. — Не докосвайте нищо друго. Ще се обадя на Ситън и ще го уведомя. Той ще е доволен. Вече няма случай с изчезнало лице. Налице е убийство.
— Без съмнение - промърмори Томас. — Изглежда, че някой е използвал чук.
Роджър извади телефона си и се обади. След като приключи разговора, той се отправи към Талия. Гледаше я така, сякаш бе член на семейство Адамс. Това не беше първият случай, по който тя работеше за него, и добре знаеше какво следва. Вече нямаше нужда от нея. Сега се превръщаше в проблем. Роджър искаше тя да изчезне преди идването на детектива. Роджър изглеждаше добре, беше умен, добре облечен и амбициозен. Всичко у него - от скъпия бизнес костюм до прическата му от стилист, - изграждаше образа на човек, устремил се към успеха. Той не криеше целта си. Беше се насочил към върха в областта на криминалната психология, изграждайки си репутация на консултант, внедрил в бизнеса по разкриване на престъпления най-модерните технологии и най-новите научни теории. Последното, което би искал, е клиентите му да разберат, че от време на време наема екстрасенс. Той спря пред нея.
— Ти беше права - каза той тихо. — Рей Клейтън не е напуснал жена си и не е изчезнал. Тя го е убила с помощта на своя любовник.
— Ще трябва да докажеш последната част.
— Това не е мой проблем. От Ситън зависи да приключи случая. Но сега, когато открихме тялото, това не би трябвало да е прекалено трудно. Ще има много доказателства.
— По тялото винаги има.
Роджър заговори още по-тихо:
— Вече можеш да си вървиш.
Тя му се усмихна студено.
— Не се притеснявай, няма да дочакам идването на ченгетата. Всички знаем, че Ситън ще има някои въпроси, ако ме види. Не би било уместно Госард Консълтинг да признаят, че са наели екстрасенс, за да открие изчезнал човек. Лошо е за фирмата.
Роджър трепна и погледна неспокойно през рамо.
— По-тихо. Казах ти, Бейли и Томас смятат, че си криминален психолог и си открила най-вероятното място за изхвърляне на тялото, след като си проучила профила на съпругата, който изготвих.
— Няма да проваля прикритието ти. Работата си е работа и имам нужда от парите. - Талия погледна контейнера за боклук и бързо отклони поглед. — Освен това не искам да бъда тук, когато извадят тялото. Роджър се намръщи.
— Добре ли си?
— Абсолютно. - Е, като се изключат началните признаци на паник атака и увереността, че ми предстои много дълга и много тъмна нощ. По дяволите. Не е първият ми труп. Аз съм професионалист. Не опитвайте това у дома. - Сега ще поема към залеза.
— Не забравяй да изпратиш сметката си.
— О, няма да забравя. - Тя осъзна, че все още държи златното копче за ръкавели. Разтвори пръсти и протегна ръка. - Можеш да вземеш това. Повече няма да ми трябва.
— Разбира се. - Роджър взе копчето за ръкавели и го пъхна в джоба си.
Тя слезе по стълбите на товарния док, вдигна качулката на якето си и тръгна към изхода на алеята. Непрестанният вой на сирена в далечината извести приближаването на полицейска кола. Големият джип влезе с рев в алеята точно когато пресичаше улицата. Тя не погледна назад. Добре че Роджър не поиска обяснение как бе открила тялото на Рей Клейтън, защото тя самата не го разбираше. Не беше сигурна, че иска да разбере. Новата ѝ способност беше нежелана в много отношения. Днес не ѝ се наложи да погледне лицето на мъртвеца в контейнера за боклук, но това нямаше да я предпази от паранормалните последствия. Тази вечер щеше да има кошмари."
Из книгата
