"Това е книга, написана с научна строгост и чувство за хумор. Информативна и разбираема, тя е дело на двама университетски преподаватели, което я прави специална. До голяма степен целта ѝ е да припомни и да привлече вниманието ни към основни въпроси, които като че ли все повече ни убягват. Най-важният от тях е за пола, или по-точно - за половия диморфизъм. Книгата ни уверява, че полът съществува и че има две форми: мъж и жена; че целта му е възпроизводството и той я изпълнява безупречно. Полът обуславя репродуктивната функция на живите организми, тъй като позволява генетичния обмен и следователно създава биоразнообразие. Той съществува от около 600 милиона години. И понеже изглежда, че всичко това започва да се размива, авторите настоятелно ни припомнят, че в учебника по биология от прогимназията ще открием същата информация. По думите им: "За да е възможно Джудит Бътлър да съществува и да твърди, че новородените нямат пол, е било необходимо да се раждат деца с пол в продължение на шестстотин милиона години бинарно полово размножаване. Тя самата е свидетелство за онова, което отрича. Всеки потребител на туитър, който се обявява за полово небинарен в своя профил, е последната брънка във верига от десетки милиони полово бинарни поколения и в случай че има потомство, той ще продължи тази верига." Това е така, защото полът е най-добрата размножителна стратегия и именно затова е толкова трайна.
Но дали е нужно да се утвърждава, че полът съществува? Да - колкото и екстравагантно да изглежда, дошло е време да защитаваме тезата, че Земята е кръгла и че полът съществува. Като оставим настрана Слънчевата система, съществуването на която предизвиква смут у някои хора, трябва да отбележим, че от 1993 г. полът е в онтологична несъстоятелност.
Често можем да прочетем, че "полът се приписва", макар тази фраза да е лишена от смисъл. Това, изглежда, цели да покаже, че определянето на пола на което и да е живо същество е абстрактен проблем със сложно решение. Енигма. Но истината е, че полът не се приписва, а се вижда. Това е нещо доста просто при повечето гръбначни животни. Обикновеното наблюдение на гениталиите почти винаги е напълно достатъчно и шансът за допускане на грешка е минимален. Полът се констатира, а после се действа съобразно тази констатация. Колко пола има? Отговорът - очевиден, макар и оспорван - е, че в момента, както и в продължение на гореспоменатите шестстотин милиона години, има два пола: единият предоставя една гамета - мъжкият, а другият предоставя друга гамета и в много случаи износва плода - женският. И тази истина е безусловна. Полът не е континуум, нито интерсексуалните създания са различни полове - те са по-скоро вариации, каквито всеки биологичен факт представя, и които, разбира се, са статистически незначими. Но от няколко години насам всяка сигурност по този въпрос се размива. Не само чуваме, че полът се приписва, а и че в действителност не съществува. Нима феминизмът до такава степен е триумфирал с твърденията си, че полът няма или не би трябвало да има значение, че тази новост се е превърнала в нещо общоприето? Нима не се доверяваме на общоприетото?
Свидетели сме на един широкоразпространен и обезпокояващ социален феномен: в повечето отворени общества се утвърждават две противоположни идеи - едната, че полът е конструкт; другата, че е неоспоримо вътрешно усещане. Те вървят заедно, макар да са несъвместими. Но не се ограничават с поставянето на дискусионни въпроси, а са въплътени в законодателни, медицински и образователни практики. Всички отворени общества в една или друга степен познават този куиър дует. Много от тях се поддават или се опитват да излязат от тази фаза на очевидна заблуда. Това, което наричам куиър бълнуване, е нещо видно с просто око: разбирането, че полът няма реално съществуване, а е по-скоро конструкт и по-точно перформативен конструкт. И в същото време е духовно откровение, което като съкровен вътрешен опит на всеки човек не може да бъде отречено.
В продължение на десетилетия съвместен труд и приятелство с Карлос Кастиля дел Пино**, най-бележития ни психиатър, винаги съм се интересувала от една от любимите му теми: налудното разстройство, на което той посвети цяла книга. При налудността се наблюдава постепенно откъсване от действителността. Налудната личност отвиква от нея и дава воля на фантазията и на езикотворчество, което да я подкрепи. В куиър доктрината откриваме не само проприй, но и преди всичко глосолалия при засегнатите лица, които съответстват перфектно на описанието на делюзия. Но това, което наблюдаваме в последно време, носи по-скоро белезите на колективна налудност. От факта, че има отделни личности с налудно разстройство, не следва автоматично, че съществуват колективни налудности, или поне не би било епистемологично честно да се твърди, но е възможно да се видят условия за това. Колективният делириум е синдром, който засяга социалните групи и се характеризира с приемането на определено убеждение като обективен факт. Хората са вярвали във вещици и са ги изгаряли на клада. Понякога, напротив, налудната вяра може да се корени в нещо реално, но да е изкривена в отношението си към реалния факт и към последиците от него. Индивидуалният делириум може да има отключващ фактор в някакво колективно състояние. Може да не познаваме до съвършенство природата на колективния делириум, но знаем какви са условията за неговата поява. И тук искам да откроя една отличителна черта на съвремието ни, която нашите автори посочват: нарцисизма."
Из книгата
Рейтинг: 8.00 / 1 глас
