Дърпане на сенките. Поезия

"При Ирен Михайлова думите са телата на сенките, те формират онова пространство, в което можеш да откриеш утеха, да възкресиш спомен или да сбъднеш сън. Думите са стражи, непозволяващи на реалността да разруши крехкия свят на надеждите. Пишещият човек ги дърпа, разполага, разпределя върху мислите си и е защитен от тяхната сила. В този смисъл, веднъж изречени или изписани, думите са живи.

Дърпане на сенките е стихосбирка, по своята същност стояща близо до естетиката на сюрреализма, тя диша в един друг свят - спасение от този, в който пребиваваме. Писането тук е различно от онова, което традиционно познаваме, то рисува със светлината и сенките. Затова и поезията на Ирен Михайлова всъщност е рисуване, което може да бъде разкодирано само от фините вибрации на душата."
Ива Спиридонова

Ирен Михайлова е български поет, писател, илюстратор и психоаналитик, родена в София през 90^-те години на миналия век. Пише и публикува предимно на френски и български език. Автор е на четири поетични книги, три от които на френски език: Дърпане на сенките (Tirer les ombres, Sans crispations éditions, Paris, 2023), Небе на спомена(Ciel de ma mémoire, L’Appeau’Strophe éditions, Paris, 2024), предстои да излязат и Произход на загубата (Cosmogonie de la perte, Sans crispations éditions, 2025), както и един поетичен роман Писма до несъзнаваното (Lettres à mon autre, 2025). Дърпане на сенките е първата ѝ книга на български език, адаптация на първа част, Сянка от злато от книгата Дърпане на сенките (на френски език, 2023). Публикувана е в множество литературни списание във Франция, в България, както и в Испания. Тя е съавтор, редактор и илюстратор на френското литературно списание за съвременна литература и изкуство Нажежаване (Peau Electrique - Laboratoire de création contemporaine), за което превежда български автори на френски език.

"Какво е литературата...

... освен произволната и често недочакана среща между неизвестното и проблясъка на светлината?
Сребристо море, спокойно, но упорито, единственото, което разлюлява застоялите води на апатията.
И зов за светлина в дълбока нощ, който носи мекия, крехък глас на тишината.
Какво друго е стаила в дълбините си, където почива едно тъмно слънце, което ни зове и чака да бъде разгадано?
Какво друго, ако не вик към думите, към мъртвите. И живите, към сълзите и сенките на това изгарящо в молитва слънце?
А него по какво да познаем в нечувано дълбоката нощ? И откъде идва названието му?
Желая ви поне веднъж да се почувствате истински разбрани."

За теб,

чиито песни са частица от Вселената,
думи, които все още мълвя.
Отвъд студения мрамор,
нека душата ти почива в мир.

Ти, която пося в мен любовта
към изгряващите слънца
и мълчанието на нивите.

Нека душата ти почива в мир,
отвъд камъка извисила се -
усмивка, която разцъфва.
Ирен Михайлова