"Клинична смърт в петък вечер
Съществуват много начини да се озовеш в тунела, но аз попаднах там по единствения възможен за мен начин - порядъчно почерпен; нелепа катастрофа с над сто километра в час, за късмет без други пострадали. Следват сирени, линейка, купища апаратура и превъзходния задник на една медицинска сестра, който и досега заглеждам по плевенските улици. После чух някой да казва "губим го", и хоп - ето ме в тунела.
Всичко, което разказват за него, е вярно - бялата светлина, покоя, неземната музика и прочие. Не стъпваш, а се носиш в пространството като в безтегловност, ефирен и лек. Всичко е бяло, приласкаващо и умиротворено. Няма тревоги, няма съмнения и колебания. С една дума: безмерната любов и благодат на първосъздателя, щедро изсипани като награда за праведно извървения път. Вечния покой в първо лице. И както се реех безметежно из тази шир, неусетно се намерих пред една маса, на която, облечен в бял костюм, седеше той. С годините - особено ако са много - загубваш спомен за чертите на човека, остава само една обща представа за външността му и когато ненадейно го срещнеш, оставаш някак стъписан. Същото като да разглеждаш стар фотоалбум - изненадваш се дори от собствения си образ, макар всекидневно да си се наблюдавал. Беше си съвсем същия, с онази благост и мека печал в погледа. Част от перчема му (майка ми го нарича билидъфче) падаше закачливо над челото му, досущ като на снимките от младите му години. Не изпитвах нито страх, нито сантименталност; само парализиращ потрес от ненадейността на случващото се.
– Заповядай - рече баща ми – днес като по чудо местата не са заети.
Стоях безмълвен и невярващ, поразен от непонятността на случващото се. Почти машинално се свлякох на най-близкия стол, но баща ми даде знак да седна до него. Преместих се, а той протегна ръка, притегли ме приласкаващо към себе си и ме погали по тила, както винаги правеше. Усещането беше същото, незасегнато от време и превратности - баща със сина си.
Щом ме докосна, вцепенението ми мигом се изпари, сякаш хармонията и умиротвореността на окръжаващата среда се преляха в мен.
– Татко, какво се случва?
– Спокойно, сине, на сигурно място си. Възможно най-сигурното.
– В отвъдното ли съм?
– И така може да се каже. Но не се безпокой. Онова, което говорят за него, не е нищо друго освен проява на предразсъдъци и гузна съвест. Радвам се да те видя наяве, момчето ми.
Последното не ми стана много ясно, но има ли значение - нали бях там, откъдето никой не се е връщал. Известно време останах така: притихнал, взрян мълчаливо в него, запленен от неповторимостта на мига. Беше и бленувано, и стряскащо.
– Трябва ли да правя нещо? - поинтересувах се по някое време. Все пак ми беше за първи път.
– Тук ли? О, не, нищо. Просто ще си поговорим и толкоз. Имаме да си кажем доста неща, не мислиш ли?
После направи някакъв неясен жест и пред мен се появи чаша вино.
– Наздраве! - рече баща ми. – За срещата!
Отпихме, но нивото на виното не се промени, сякаш чашата сама се пълнеше. А вкусът беше наистина неземен.
– Пино ноар?
– От най-доброто. Само това се сервира. Нещо като протокол. И да искаш, друго няма.
– Преди предпочиташе бяло.
– Тук нямаме проблеми с кръвното, така че изборът ми допада.
Огледах се.
– Защо не се виждат други... - поколебах се за точната дума – ... хора?
– Напротив, навсякъде са, но няма как да ги видиш. Дадено ти е да срещнеш само мен. Не се обременявай с излишни въпроси. Непосилно е да разбереш.
– Как... как си? - продължих с обърканите си въпроси.
– Начисто - отвърна снизходително той и описа кръг с ръка. – Като всичко, което виждаш. Без грижи, без терзания. Но не по земните стандарти. Говоря за духа, свободен и чист - човек всъщност е това. А иначе допреди малко танцувах с Марлене Дитрих. Представяш ли си: намери се някой, който да ми покаже нещо ново в тангото.
– Виждаш ли сестра ми?
– Нещо ти е насъбрала в последно време, но още си ѝ фаворит; иначе прави каквото може оттук. Казва, че си ги насвършил някакви долу и ти е бясна. Винаги е била безпощадна към онези, които обича, но всичко е от добронамереност. Между другото и аз съм на нейното мнение. Трябва да поговорим за това.
– Как е тя?
– Снощи излизаха с Капоти. Нали знаеш, още долу беше луда по него. Изглежда и на него му допада, защото напоследък са все заедно. Щури хора. Понякога ми идват в повече с интелигентските си каламбури, но като цяло са забавни. Тук не се опитваме да променяме хората.
Отпихме.
– А сега нека поговорим за теб - продължи той. – Всичко това трябва да спре. Не може да я караш все така. Това не си ти.
– За какво става дума? - направих се на ударен аз. Навикът си е навик дори и в отвъдното.
– Слушай, за добро или за лошо, знаем всичко, което правите там долу. И макар да го задържаш в себе си - наясно съм какво изживяваш. Крайно време е да се избавиш от това, не мислиш ли?
Замълчах. Беше прав, разбира се, както винаги.
– Не знам какво да правя с живота си - признах най-после аз. – По-точно, не съм съвсем наясно какво направих с него. Прав ли бях да правя нещата, които правих, и да не правя нещата, които не правих, и струваше ли си изобщо.
– Виж, вече ти казах - оттук виждаме всичко. Знам какво изживяваш. Трябва да престанеш да се питаш как аз бих постъпил на твое място. Безполезно е. Най много да повториш моите грешки. Не се води по образци, независимо чии. Запомни едно, сине: не всичко е в ръцете ни и не за всичко има отговор. Това е част от замисъла. Божия замисъл. Просто прави онова, в което вярваш, но само ако си наясно със себе си.
– Точно в това е проблемът - дали правейки онова, в което вярвах, постъпвах правилно. И бях ли аз?
– Целият живот на човека е тъкмо това - изпитание чрез онова, в което вярва. Не е нужно непременно да си напълно прав в онова, в което вярваш, но е непростимо да му изневериш. Няма прави вери, а чисти намерения. И понеже знам какво те терзае - да, намеренията ти бяха чисти. Глупостите, които правиш, не са от лекомислие или аморалност, а от чувство за вина - къде към себе си, къде към другите. Съвсем отделен въпрос е, че станаха много, особено напоследък. Всъщност срещата ни е за това. Сещаш се за какво говоря, нали?
– Мисля, че да. Какво да правя?
– Много просто: следвай съдбата си. Трудността не е единствено в достигането на истината, а и в свикването с нея. Човек не само трябва да приеме съдбата си, но и по някакъв начин да държи на нея, да я заобича дори, защото това е той самият - поставен в обстоятелствата, такива каквито са му отредени. И ако успее да го направи, значи смисълът е постигнат.
– При теб как беше?
– Кое?
– Успя ли да го постигнеш?"
Из книгата
