Ръцете, с които оцеляваме. Поезия

"С книгата си Боряна Богданова ни напомня за деликатността на света, в който живеем, крехък като орехова черупка, но и точно толкова съвършен, с доброто и злото, тъмното и светлото в същността си. Разказва ни и за онези незаменими ръце, които го опазват цял и съвършен. Ръцете, с които оцеляваме. Тези, чиято мисия е да ни защитят, нас и чупливата ни орехова вселена. Женските ръце, които не умеят да държат оръжия, а най-добре знаят как да обичат, погалят или утешат. И предават магията си през пространствата и времената на другите след тях. Точно така се наследява свят. Така се и лети с думите - точно както пише Боряна. Сигурна съм, че тази стихосбирка ще се превърне в явление за съвременната българска поезия. Щастие е да видиш такъв полет!"
Ива Спиридонова

"Книгата ми остърга някаква много оголена още рана и откакто я прочетох, не съм могла да мисля за друго... идеята за поезията като буря в орехова черупка, като бяла врана (гарван), като нещо, което продължава да живее и вълнува, дори след като вече не е живо онова (чувство), което го е породило..."
Капка Кънева

Боряна Богданова е родена през 1990 г. в София, завършва английска филология в СУ Св. Климент Охридски. Има публикувани стихотворения в редица литературни издания и онлайн платформи за изкуства, както и награди в конкурси за поезия и проза, сред които две втори награди в Националния поетичен конкурс Добромир Тонев през 2022 г. и 2023 г. Пише предимно поезия, но и кратки разкази. Дебютната ѝ стихосбирка Рамене и самоти излиза в края на 2019 г., а сборникът с разкази Разместване на небето - през март 2022 г. Ръцете, с които оцеляваме е втората ѝ поетична колекция.

Нямани

"Стоя в сянката на дърво, което вече не съществува."
Йосип Ости

Като отрязана ръка съм, а очаквам да раздвижа пръсти
в живота на онези, с които сме отстъпили един от друг.
Навикът е животно с обратна захапка,
което дебне, скрито, и след като умре.

Къде отиват всички неща, които вече не съществуват?
В света трябва да има място и за тях -
освободилите място на останалите.

Дали тежат толкова, че хората сами не си прощават?
Дали си имат и различен Бог?
Бог на няманите и на напусналите,
който не очаква и не забранява.
Боже на непоисканата прошка, на недадената,
боже на нищото, което ще ни залюлее:
моля те.

Под театъра няма изкуство

на Мариупол

Стомахът на страха е пълен с тишина
и студ, чиито опит е да чакат.
Светът отрязва ли от кожата си -
огромен каталог от свършили лица,
отвратен ли е до писъци от себе си?
Бъдещето е на крачка от привършване -
децата пораснаха и остаряха
за няколко клепача време.
Да се молим ли за очите им,
дали да са отворени,
или за да има милост -
нека спят?

Кръвта излиза

"...небето се ронеше като хляб..."
Станислава Станоева

Те влизат в дома им със сухи езици
и влага между пръстите.
Под обувките им - хляб и сол -
колкото човечество и милостта му.
От небето вали всичко останало освен сняг,
под който можеш да се скриеш.
Детето извръща глава към тях
и се изправя от земята,
гръбнакът му изпуква като стъклено топче,
хвърлено върху камък.
Приближава се до най-високия
и без да отрязва поглед от калните му очи,
протяга ръце, в които стиска ризата на баща си,
и прошепва:
Кръвта излиза най-лесно със студена вода.
Боряна Богданова