"Една нощ, нападнат от теб, от твоя образ, не можех да заспя и започнах този спомен. Чак след няколко години щях да прочета в един от твоите разкази: "Момчета, пазете се от спомените - те са като старите морски мини!" Не знам дали мъртвите имат духове, но знам, че те са в нас - достатъчно е да сме ги видели живи; знам, че духът им е нашият спомен за тях. И без да съм ти връстник, струва ми се, че познавам възможната гузност на оцелелите ти връстници. А ти и те бяхте олицетворение на време, което си остана младежко: в гласовете ви, в прическите, в облеклото, в походката и жеста. Ех, вие, стари млади момчета! Дори и днес се носите, мислите и постъпвате както тогава. И ми идва на ум една мисъл на герой на
Дончо Цончев: "Вие - цялото ви поколение, което аз познавам - се държите като копелета..." (Такова беше и твоето обръщение към мен - копеле, когато се запознахме; то ме стъписа; към този, когото чувствахте близък, от устата на всеки от вас по това време можеше да се чуе жаргонът на Селинджъровите герои...) "Вие се държите, като че ли сте останали завинаги на двайсет, двайсет и пет години най-много", допълва героят на Дончо Цончев.
Макар и по-млад от теб, аз не можех да остана младеж - бях закъснял: от всичко, което бяхте изживели ти и твоето поколение, за мен беше останал само резултатът - първочути, дори неудобни за мен думи, имена на поети и белетристи, на критици, все оттам, от сказочна София, както я нарича в своите спомени Илия Волен. Сякаш бях роден стар, продължих и си останах - стар. Все ми се струва, че от години, откакто се помня, съм един и същ, в постоянно, застинало състояние: само очи, всепоглъщащи, приемащи и изпращащи лица, образи и картини до сърцето и до ума, за да сверя предусещането с отдавна познатия им смисъл някъде дълбоко и независимо от мен - поредната неволна проверка, предизвикана от видимото, потвърждение, че то не съществува само вън от мен. И сякаш по този начин съм бил, и ще бъда, винаги над нещата; ще ги гледам винаги някак си отвисоко, отгоре, така както съм ги гледал и преди да съществувам, в някакъв свой предишен живот; един поглед, равен на смрачено небе, в което са отразени, като повторени, смрачената и влажна земя и всичко по нея. Роден по-млад, закъснял, останах лишен от младост; бях и трябваше да бъда зрял. Ентусиазмът в порива и вярата и до днес са ми чужди. Може би така човек по-лесно оцелява - предопределен да се приспособи. А нима не е така и с всички от твоето поколение: животът е следствие на разумния компромис, той пък - на определена степен приспособимост. Да си оптимист, ще рече и да не наблюдаваш достатъчно - хората, нравите, времето... Изтънчен, почти сибарит в отношението си към красивото, каквото и да е то - стихотворение, разказ, картина, - с издадени капризно напред чувствени устни, ти го усещаше и вкусваш“ мигновено - така хоботчето служи на пчелата да опипва и усеща мириса и сладостта на всеки цвят. Ти беше винаги блестящ, с усет за новото и хубавото; харесвайки - беше харесван; имаше твърде силни покровители (
Любомир Левчев,
Богомил Райнов), за да продължиш такъв, какъвто си, да оставаш верен на себе си, на своите слабости, да не се оправиш.
Радваше се като дете, когато получеше писмо от София - значи не са те забравили и тя не ти липсва; пак като дете подскачаше от удоволствие и ми показваше автографите на видни наши поети, цитираше ми откъси от писма на Свиленов, разказваше ми за
Николай Кънчев и Иван Цанев и ми показваше преписи от стихотворенията им. А как изглеждат? - питах. Бях свръхпровинциалист, архиселянин, уволнен преждевременно от казармата поради болест, с единствен изход - стиховете, с една опора - че ти харесаха и публикува някои от тях; нарече ме неграмотен (смятам се и до днес за такъв), но талантлив (в това не вярвам и сега). Но по онова време твоите думи бяха упование и аз бързах да напиша нови, сърцето ми вървеше далеч пред мен, изпреварваше ме - все едно пеша или в автобуса за Плевен, само и само да стигна по-бързо до редакцията, до теб. Разкопчавах копчето на ризата отдалеч - все ме стягаше яката, приготвях се отдалеч, за да не избие предателската пот по горната ми устна, възпирах с мисъл вълнението, виждах всеки свой жест, лицето си, походката, виждах се целият и когато почуквах, отварях вратата и влизах в стаята, таванът се снишаваше, не можеше да ме спаси нито разгърдената риза, нито куражът, който си давах наум, забавяйки крачки по пътя. Задушавах се, нямах въздух, потта избиваше, горната устна тежеше. Бръкнах във вътрешния джоб за свитъка от листове; уж всичко бях предвидил, а един молив се оказа между тях и тъкмо той, като по-тежък, пръв изхвръкна и падна на пода. "Защо стреляш?", попита. Съвсем я втасах."
Из книгата
