"Най-великата статуя в историята. Издигаше се като бог над входа на залива, където бе разположен Мандраки - основното пристанище на островната държава Родос, също както днес в Ню Йорк се издига Статуята на свободата. Завършена през 282 г. пр. н.е. след цели 12 годни на непрекъснат строеж, бронзовата статуя била най-високата на света. Със смайващите си 34 метра тя се извисявала дори над най-големите минаващи кораби.
Изобразявала гръцкия бог на слънцето Хелиос - мускулест и силен, с корона от маслинови клонки и огърлица от масивни златни медальони, хванал здраво пламтящ факел в дясната си ръка. И до днес експертите продължават да спорят дали гигантската статуя стояла разкрачена над входа на пристанището, или се намирала в края на дългия вълнолом, който образувал единия от бреговете му. Както и да е било, в едно няма никакво съмнение - Колосът представлявал грандиозна гледка. Кой знае защо, докато родосци строели, за да отпразнуват победата си над антигонидите (които подложили острова им на едногодишна обсада), разноските били заплащани от Египет или по-скоро от двамата египетски фараони Птолемей I и неговия син Птолемей II. И докато на човешкия род му трябвали 12 години, за да построи Родоския колос, на Природата й били нужни 56 години, за да го разруши.
През 226 г. пр. н. е. величествената статуя била повредена от земетресение и отново Египет, в лицето на новия фараон Птолемей III, предложил да бъде ремонтирана. Колосът като че ли бил по-скъп на египтяните, отколкото на родосци. Уплашен да не разгневи боговете, съборили статуята, народът на Родос отклонил предложението на Птолемей III да построи Колоса наново и руините от статуята останали да лежат в продължение на близо 900 години - до 654 година, когато арабските нашественици натрошили малкото останало на парчета и ги разпродали. И това е всичко, с изключение на една мистериозна бележка под линия. Седмица след като родосци отклонили предложението на Птолемей III да издигне отново Колоса, изчезнала петметровата глава на гигантската паднала статуя. Сред родосци се загнездило подозрението, че тя била откарана с египетски кораб. Никой повече не видя главата на Родоския колос.
Блатото Ангереб, Подножието на етиопските плата
Провинция Касала, Източен Судан. 14 март 2006, 16:55
6 дни преди настъпването на Тартар
Деветима души тичаха през гъмжащото от крокодили блато - бързо и приведени. Защото шансът определено не бе на тяхна страна. Противниците им наброяваха над 200 души. А те бяха само деветима.
Съперниците им имаха на своя страна логистична и техническа поддръжка: хеликоптери, прожектори за през нощта, какви ли не лодки - канонерки, за живеене, за комуникация, три грамадни драги за копаене - и всичко това, без да се споменава временният бент, който вече бяха успели да построят. Деветимата носеха със себе си само онова, което щеше да им трябва в мината. Само че сега - факт, който Деветимата току-що бяха установили - на път за планината се бе появила трета сила, следваща ги по петите, много по-могъща и по-неприятна от непосредствените им съперници, които в никакъв случай не можеха да се нарекат мили хора.
Както и да се погледнеше, с врагове пред тях и зад тях, каузата им бе безнадеждно изгубена, но Деветимата продължаваха да тичат. Защото трябваше. Те бяха финалното усилие. Последното хвърляне на заровете. Бяха най-отчаяната надежда на малката група нации, която представляваха. Непосредствените им съперници - коалиция от европейски нации - бяха намерили преди два дни северния вход на мината и вече бяха навлезли доста навътре в системата от тунели.
Подслушаният само преди час разговор по радиото бе разкрил, че паневропейските сили - френски войници, немски инженери и италиански ръководител на проекта - бяха стигнали до последния капан откъм тяхната страна на мината. Преодолееха ли го, щяха да се озоват в Голямата пещера. Напредваха бързо. Което означаваше, че са добре запознати с трудностите, които могат да се срещнат в една мина. Фатални трудности. Капани.
Но напредването на европейците не бе минало без загуби: трима душиот ударната им група бяха загинали по ужасен начин в друг капан още първия ден. Но водачът на европейската експедиция - йезуитският свещеник от Ватикана Франческо Дел Пиеро - не бе допуснал смъртта им да го разколебае. Целеустремен, неудържим и абсолютно лишен от съчувствие, Дел Пиеро водеше хората си напред. Като се имаше предвид какъв бе залогът, смъртта, дори в множествено число, бе напълно приемлив риск. Деветимата продължаваха да тичат през блатото откъм южния склон на планината, снишили глави под дъжда; единственият шум, който издаваха, бе шляпането на краката им в калта. Тичаха като войници - снишени и бързи, без да губят равновесие и без да забравят за задачата, привеждаха се под клони, прескачаха мочурляци и не нарушаваха нито за миг индийската нишка. Държаха оръжие: MP-7, MP-16, "Щаер-АУГ". В кобурите на хълбоците им имаше най-разнообразни пистолети. Носеха раници с всевъзможни размери, различни навити въжета, екипировка за катерене и необичайно изглеждащи стоманени подпори.
А над тях - съпровождаше ги грациозно над върховете на дърветата - се рееше малка птица. Седем души от Деветимата бяха войници. От специалните сили. На различни страни. Останалите двама бяха цивилни лица: по-възрастният бе дългобрадият шейсет и пет годишен професор Максимилиан Т. Епер, с позивна Магьосника. Седмината военни имаха малко по-свирепо звучащи прозвища: Ловеца, Шамана, Стрелеца с лък, Блъди Мери, Саладин, Матадор и Убиеца. Колкото и да бе странно обаче, за тази мисия те бяха приели други позивни: Горския, Мъглата, Стреч, Принцеса Зоуи, Мечо Пух, Ноди и Дългоухия. Новите си позивни дължаха на деветия член на екипа: десетгодишно момиче.
Планината, към която приближаваха, бе последната от дълга верига възвишения, завършваща близо до суданско-етиопската граница. В подножието на тези планини, намерила път между тях, минаваше река Ангереб. Водите й навлизаха откъм Етиопия, забавяха за кратко хода си в блатото и продължаваха към вътрешността на Судан, където в крайна сметка щяха да се слеят с Нил. Основният обитател на блатото се казваше Crocodylus niloticus - прочутият нилски крокодил. Нилският крокодил е всеизвестен с големите си размери - достига до шест метра дължина, - наглото си коварство и свирепите си атаки. Последната му отличителна черта е склонността към човекоядство - има екземпляри, които изяждат до 300 човешки същества годишно.
Докато Деветимата приближаваха планината откъм юг, техните съперници от ЕС бяха създали оперативна база на северната страна - база, която представляваше истински плаващ град. Съдове за командването, съдове за столова, съдове за казармени помещения и канонерки - малката флотилия бе свързана с истинска мрежа от плаващи мостове и всички те бяха обърнати към фокуса на операцията: огромната дига, построена в полите на северния склон на планината. Не можеше да не се признае, че това бе истинско инженерно съоръжение: 100 метра дълга, 12 метра висока извита дига, задържаща водите на блатото, благодарение на което хората получаваха достъп до огромния каменен портал, издълбан в основата на планината на 12 метра под нивото на водата."
Из книгата
Рейтинг: 9.62 / 53 гласа
