"Левият противников нападател се плъзва към мрежата и запраща с все сила шайбата към мен. Вдигам облечената си в ръкавица ръка и тя тупва звучно в нея. Състезателният ми дух ликува, а кръвта ми пламва от удовлетворение.
– Страйкър пак спаси! - подвиква новият ми съотборник, докато профучава край мен.
Кимвам и подхвърлям шайбата на леда. Феновете в Ню Йорк обичаха да скандират тази фраза по време на мачовете. Когато миналата година спечелих трофея Везина за най-добър вратар в НХЛ, дори я споменаха в речта по случай награждаването. Край скамейката треньорите наблюдават, водят си записки и обсъждат представянето на отбора. Следващата шайба се промушва край мен и стомахът ми се свива. Главният треньор ме поглежда с непроницаемо изражение.
Преди две седмици подписах договор, макар и за по-малко пари, за да играя за Ванкувър Сторм. След автомобилната катастрофа на мама, причинена от панически пристъп, тя твърдеше, че се чувства добре. Но знам, че щом си е мълчала за пристъпите, значи навярно се влошава. Сега, след като отборът ме купи за по-малко пари, представлявам актив, от който могат да спечелят. Възможно е да ме продадат за повече, без изобщо да се допитат до мен. Аз съм като имот, който са взели на добра цена и винаги могат да изтъргуват, ако решат да си вземат някой по-добър. Безпокоя се. Майка ми се бори с депресията и тревожността от години след онзи инцидент, когато татко катастрофирал пиян и загинал, докато съм бил още бебе. Но сега я бях изпуснал от поглед и се оказа, че положението ѝ се е влошило многократно.
Не мога да си позволя да напусна Ванкувър. И не искам да се отказвам от спорта, който обичам, така че този сезон трябва да е добър. Трябва да се представя възможно най-добре и да защитя високото си реноме, за да не ме продадат. Тази година трябва наистина да се концентрирам. Докато продължаваме с тренировката, си мисля какво съм научил за останалите играчи от предишни мачове. Играл съм срещу Ванкувър Сторм преди и виждам познати физиономии, но не познавам играчите така, както старите си съотборници. Играх за Ню Йорк седем години, още от деветнайсетгодишен. Не познавам сегашните си треньори и не съм смятал този град за свой дом, откакто заминах да играя в юношеската лига, но Ванкувър е мястото, където трябва да съм.
Усещам напрежение в гърдите си. Едва първият ден от тренировъчния лагер е, но никога не съм чувствал по-голям натиск да се представя добре. Прозвучава сигналът за край на мача и заедно с останалите се плъзгам към скамейката.
– Добре изглеждате, момчета - казва ни треньорът, след като се събираме.
В края на миналия сезон, който беше един от най-слабите в историята на Сторм, медиите гръмнаха с новината, че Тейт Уорд ще е новият треньор на отбора. Той е в края на трийсетте си години, не по-възрастен от някои играчи. Имаше обещаваща кариера като нападател, преди контузия на коляното да я прекрати. До миналата година е бил треньор на колежански хокеен отбор и според това, което съм чел, феновете са го посрещнали скептично. Обикновено главните треньори бяха по-възрастни и с повече професионален опит.
Уорд ме поглежда и усещам как челюстта ми се стяга изпод вратарската ми маска.
– Имаме да свършим доста работа през следващите няколко сезона - казва той, оглеждайки групата от играчи. – Миналия сезон бяхме на дъното в класирането.
Въздухът натежава, момчетата се размърдват на кънките си. Обикновено това е моментът, в който много треньори биха посочили грешките и слабостите ни, и в какво се е провалил отборът миналата година. Очакваме да ни каже, че загубата не е опция. Знам, по дяволите.
– Е, няма друг път освен нагоре - казва Уорд вместо това с крива усмивка. – Отивайте да се изкъпете и да си починете. Ще се видим утре.
Останалите се отдалечават от леда, а аз се мръщя, докато си свалям маската. Сигурен съм, че този дружелюбен, окуражаващ Уорд ще изчезне в мига, в който сезонът започне след няколко седмици и напрежението стане осезаемо.
– Страйкър! - вика ме Уорд, докато вървя по коридора към съблекалните. Идва към мен и изчаква последните играчи да се отдалечат, докато ги поздравява с кимване. – Как е, адаптираш ли се?
– Да, всичко е наред. - Апартаментът ми е пълен с кашони, които нямам време да разопаковам. – Благодаря, ъъъ, за помощта с апартамента и за хамалите.
Усещам напрежение в раменете и прокарвам ръка през косата си. Мразя да приемам помощ от някого.
Уорд махва небрежно с ръка.
– Наша задача е да помагаме на играчите да се настанят. Всъщност мнозина получават и асистент. Той може да ти помогне с разопаковането, храната, да закара колата ти на сервиз или да ти разходи кучето, такива неща.
– Нямам куче.
Той се засмива.
– Знаеш какво имам предвид. Насреща сме да ти осигурим всичко необходимо, за да можеш да се съсредоточиш върху мачовете. Така че, от каквото и да имаш нужда, просто ни кажи.
Нямам нужда от помощ, за да се концентрирам, когато съм на леда. Свел съм живота си до две неща, които са от значение - хокея и майка ми.
– Разбира се - отвръщам с ясното съзнание, че няма да поискам нищо.
Винаги съм се грижил сам за себе си. Това няма да се промени.
Уорд снишава глас:
– Ако майка ти се нуждае от нещо, можем да го осигурим.
Когато поисках да се прехвърля във Ванкувър, той се обади да попита защо. Казах му всичко. Единствено той знае за ситуацията с мама.
Обзема ме тревожност. Ето защо не трябваше да си отварям проклетата уста. Сега всички искат да помогнат. Всяка частица от мен се бунтува срещу това някой друг да се намесва и раменете ми се напрягат. Програмата ми тази година ще е изтощителна. Осемдесет и два мача, половината домакински във Ванкувър, а другата половина гостуващи. Плюс тренировки с отбора, с треньора на вратарите и моите лични тренировки. И за капак, срещи с физиотерапевт, масажист, спортен психолог и личен треньор. Гърдите ми се изпълват със смесица от очакване и вълнение от съревнованията, които предстоят. Състезавам се в хокей на лед от петгодишен и предизвикателството ме кара да се чувствам жив. Напрежението ме зарежда. След години тренировки съм се превърнал в човек, който обича да тества силите си докрай и да побеждава. А тази година ще се разкъсвам между инатливата си майка и напрегнатия си график. Определено ще е едно огромно предизвикателство. Но ще се справя, стига да съм концентриран.
– Добре сме - казвам с рязък тон. – Благодаря.
Винаги сме били само аз и майка ми. Ще се справя. Винаги съм се справял."
Из книгата
