"Тихата неделна утрин се беше разляла мързеливо над градчето Сири, захвърлено нейде в черноземната степ. Слънцето бавно пъплеше в кристално синьото и безоблачно небе, запътило се непоколебимо по своя хилядолетен път, като с любопитство наблюдаваше случващото се на земята. Ярко жълтият му диск беше изплувал над хоризонта едва преди няколко часа, а жегата вече тежеше над къщите и полята. Нежното гукане на гугутките от градския парк напевно пробождаше бялата тишина над църквата и градския площад. От далечен двор се извиси дрезгавият глас на кукуригащ петел, повтори няколко пъти своя пресипнал зов... и отново настъпи тишина. Духовен мир и спокойствие цареше в малкото, провинциално градче. Но... Не и в църквата...
Хората се бяха събрали във вековната сграда за неделната си молитва. Православният храм Света троица бе разположен на съвсем леко възвишение, в средата на градчето. Огромни чинари и широки затревени поляни затваряха църковния имот, сред който изправяше снага белосаната църква с висока обла камбанария и православен кръст върху купола. Пред нея от векове лежеше просторен квадратен площад, покрит с големи правоъгълни, тъмно сиви гранитни павета, изгладени от обувките на хората през вековете. Срещу входа на църквата и дъбовите ѝ порти, от трите страни на площада, боядисани в бели, сини и бледо жълти цветове, гордо се изправяха сградите на кметството, кафенетата, дюкяните на занаятчиите и магазинчетата за цветя. Да не пропуснем и любимата на всички деца и родители сладкарница, пълна с течен шоколад и лакомства във витрините, с дървени капаци на прозорците с отвори в тях във вид на сърчица, малки дървени столчета и пъстроцветни покривки на масите.
Храмът бе препълнен с миряни. Но днес не Надеждата... А Страхът витаеше в лепкавия въздух, над главите на събралото се множество. Той проникваше в душата на всеки един от тях и смразяваше мислите им и вярата в утрешния ден. Хората развълнувано говореха един през друг:
– Орките искат земите ни! Ще ни избият до крак!
– Те ще ни откраднат земите, ще ни прокудят! Нищо добро не ни чака. Казват, че в недрата на земите ни имало несметни количества нефт. За това ги искат!
– Орките имат многохилядна, платена и въоръжена до зъби армия - с нея ще ни избият.
– Спокойно, спокойно... Успокойте се - извиси се мекият баритон на отчето. – Никой от тях не е казал такова нещо.
– Това е лъжа! Защо ще ни избиват? И те са хора, като нас - и те са славяни. С много от тях сме роднини. Никога не биха убили някого от нас, повярвайте!
– Познаваме орките. И кой ще се изправи срещу тях? И с какво?
– Ние. Всички ние. А и цяла авиобаза имаме край града. Вижте ги момчетата.
– Половината ни град са те. Хора, законът е на наша страна...
– Пълни глупости! Законът бил на наша страна... Орките са закона! Ще повторя за наивниците: Орките са закона! Не разбирате ли? Въоръжени са до зъби и са безмилостни. Поискат ли нещо - вземат го!
– Точно затова ще се бием!
– Как ще се бием, бе младеж? Ти в живота си, на жива твар посягал ли си?
– Аз няма да се бия, няма и да бягам. Аз харесвам орките. Те са едни от нас. Познавам много от тях. Те са ни, като братя! Сестра ми живее там.
– Ако се разберем, може да ни платят разумни пари за земите ни. Ще се преселим другаде и с тези пари ще създадем нов град.
– Разум! Разум, братя и сестри! Времената са тежки - извиси се гласът на отчето, - но смирението и Бог ще ни помогнат...
– Заради децата ни, трябва да напуснем Сири! Да им продадем земите си, а? - каза една от майките, с пеленаче в ръцете.
– И къде ще отидем? Предците ни са градили Сири с векове за да живеем тук. Животът ни е труден, но се справяме. Всички ние. Заедно. Справяме се, нали?
Отвън се чу усилващ се, тежък тътен. Стъклата на църквата потрепериха и зазвънтяха. Хората млъкнаха и притеснени се заоглеждаха. Рев на двигатели и свирене на гуми огласиха площада. Три бронирани джипа в маскировъчни цветове се носеха на пределна скорост, а пред и зад тях водеха и затваряха кортежа два специални, открити джипа, пълни с въоръжени до зъби орки. На тавана на всеки от джиповете имаше въртяща се куполна установка с тежка картечница наведена надолу, право към хората на площада. По петима брадати орки във всеки от двата джипа, оглеждаха свирепо тълпата с насочени към тях автомати. От мига в който кортежът от пет бойни машини влезе на площада, пъстрото множество се вцепени и никой не смееше да помръдне.
В най-големия от трите бронирани джипа, на задното дясно място, седеше Белязания - Денис Романов, собственикът на армията орки.
Колоната спря пред църквата и десетина от въоръжените до зъби бойци, с маски на лицата с елипсовидни прорези само за очите, тънки бронежилетки и кевларени каски нахлуха в църквата. По-голямата част от орките остана пред храма с насочени към вцепенените хора автомати, готови за стрелба. Когато стрелците дадоха знак, че църквата е проверена, адютантът отвори широко задната дясна врата и от колата слезе Белязания. Беше висок към един и осемдесет, слаб и жилав, с камуфлажна униформа без опознавателни знаци и без шапка на главата, с гладко избръснато голо теме, тънки руси вежди и стоманено сиви очи... Долния край на лицето му оформяше брада тип катинар, абсолютно копие на брадичката на един бивш комунистическия лидер. Огромен белег от изгаряне беше обезобразил лявата половина на лицето му. Окото над белега, останало почти без клепач, стоеше постоянно отворено и сякаш непрекъснато гледаше в теб.
Бойците от охраната с насочени автомати към хората, бяха разделили множеството в църквата на две. Белязания влезе бавно в просторната зала. Спря на метър от входа и изпитателно заоглежда присъстващите. Всички бяха вперили объркани и очакващи погледи в него.
– Това е Божи храм. Оръжията са забранени! Тук има жени и деца - извиси се гласът на отчето.
Белязания, без да обръща никакво внимание на казаното от отеца, запристъпва бавно напред между хората, като от двете му страни, като сенки се плъзгаха двамата му лични охранители с насочено напред оръжие. Очите му опипваха вцепененото множеството от ляво и от дясно. В дясната си ръка, Романов държеше средно голямо глинено гърне с много широко гърло, като бавно го клатеше. Когато стигна до олтара се обърна, огледа се и остави глинения съд върху малка правоъгълна масичка, покрита с червена памучна покривка.Погледът му мина още веднъж изпитателно през тълпата. После бавно се обърна към масичката и почука с пръст по облата керамична стена на съда.
– Това обичате вие! За това сте готови да дадете живота си. За него ще работят и страдат децата ви..., и децата на децата ви..., и децата на техните деца!
Хората гледаха недоумяващо. Никой от тях не разбираше какво общо имаше това глинено гърне с техните деца?
В следващия момент Белязания енергично хвана глинения съд с две ръце, обърна го и демонстративно изсипа съдържанието му в краката на хората.
– Земя! Да..., представяте ли си - това е земя?! Но не точно. В мига в който забих карфица на картата..., в мига в който я харесах...., и най-важното - в мига в който я поисках... Тя престана да бъде земя. Тя се превърна в пръст! Пръст, която ще стане ваш гроб, ако не я получа! Повтарям - ако не я получа, ще стане ваш гроб! - Белязания направи дълга пауза и после силно и рязко извика – Петдесет жълтици за всяко семейство притежаващо земя! Това е моето предложение!
Той гледаше с презрение множеството. От силната възбуда, белегът покриващ цялата лява половина на лицето бе станал розово-червен."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 1 глас
