Мичя

Има имена, отдавна изчезнали, забравени, с които не кръщаваме вече децата си. Но те са на хора, живели някога, със свой път и съдба. На такова име попада Венцислава Великова и то разказва своята си история. Покрай него изскачат и други имена, свързани помежду си в една житейска драма, която не просто повдига вечните въпроси, а и загатва за отговорите им.

Повестта Мичя е за девойка, понесла тежки удари от съдбата, но оставила незаличим отпечатък в душите на околните. Тиха и смирена, тя става причина за зараждането на въртоп от чувства и мисли, в който попадат тримата синове на чорбаджи Савко, той самият и жена му, ратаите им.

Краткият живот на Мичя бележи съдбите на всички около нея и до края на живота си те се опитват да получат нейната прошка.

Венцислава Великова е завършила две магистратури: по Технология на силикатите в Университета Проф. д-р Асен Златаров - Бургас и по Бизнес администрация в Икономическия университет - Варна. От 2010 г. се занимава с изкуство, като в началото твори с текстил и конци. Изработва пана с традиционни български мотиви; персонажи и обекти от българската култура и история; елементи от шевици. Пиша проза, импресии и стихове от 2012 г.

Идеята в нейните произведения е не да връща старото, нито да запазва традициите, а да реставрира красивото в тях и да го поднесе по подходящ на съвременното ни ежедневие начин, до погледа и разбиранията на новото поколение. Творбите на Венцислава са притежание на читалища, галерии и частни лица. През 2018 г. тя става носител на наградата Деятел на културата на Община Белослав за принос в развитието на културата в Белослав. Член е на Съюза на свободните писатели. Автор е на книгите Странна сбирка от разкази, Невестино село, Пазителите, Стихосбирка, Истории от картини и на поредицата Човечни разкази.

"Вече повече от година момичето живееше спокойно в дома на чорбаджи Савко. Тримата му синове го приемаха като много, много малко момиче въпреки немалката му възраст. Но крехкото му тяло не можеше да бъде прието на сериозно от тези големи, едри мъжаги, които пълнеха очите на родителите си с гордост и с тръпки сърцата на момите из селото. Мичя не бе за тях ратайче, нито сестра. Не им беше равна, но не я смятаха за подчинена. Обичаха я по странен начин и приемаха нежното ѝ присъствие като подарък в изпълнените им с труд, мъжки дни. Радваха се, че майка им си имаше другарче - малко, тихо ангелско лице. Когато го погледнеха, си спомняха за онези хвъркатички същества, за които им говореше старият отец Матей, докато ги учеше да четат в двора на черквата преди толкова много лета.

Освен всичко Мичя беше и много страхлива. Дали ѝ бе останала травма от това, що бе преживяло младото ѝ сърце, но потреперваше от всеки шум, от лая на кучето, от тропота на коня, от силните гласове на ратаите, въобще всичко я смущаваше. Хващаше главата си с ръце, свиваше се на топка, сякаш за да се предпази от удар, и започваше да плаче. Заради нея стопаните се научиха да говорят по-тихо и поумерено. Ратаите шепнеха, когато се прибираха в постройките зад чорбаджийската къща. Страхуваше се от огромните според нея волове и от завитите им рога, от каруците със стока, които животните дърпаха, прибирайки се от пазарите, от кравата дори. Страхуваше се от рижите коне, които тримата братя яздеха, от шума на голямата порта, която се затваряше с метално резе отвътре. А то беше поставено толкова високо, че Мичя едва го стигаше. То за какво ли ѝ беше де!? Често, когато голямото куче се върнеше с овцете и легнеше на двора, Мичя дори не желаеше да го пресича от страх. Тогава я подхващаха братята и като празна торбичка я пренасяха от мазата до кухнята, където имаше работа. Понякога се шегуваха с нея и я подхвърляха като кукла, доближавайки краката ѝ към кучето. Мичя пищеше, макар да знаеше, че никога няма да я пуснат. Двамата си я подаваха като парцалива топка пред големите очи на каракачанката, докато не излезеше най-големият брат и не ги смъмреше. Хем му беше смешно, че Мичя пищеше, а кучето даже не ѝ обръщаше внимание, хем хокаше братята си, че така се шегуват със страха ѝ. Вземаше я от тях и като малко коте я прегръщаше и милваше. Тя се губеше в скута му, а той заедно с нея ги подгонваше ухилен да им се кара, сякаш не носеше момиче на ръце, а сламена кукла.

Въпреки шегите си Мичя знаеше, че и тримата големи мъже няма да ѝ навредят. Обичаше ги по свой си начин, а те бяха готови на човек да скочат заради нея, ако се наложеше. Но най на сърце беше на големия - Къньо. За него Мичя беше като онази част от душата му, която се беше изгубила някъде и с идването на момичето се завърна у дома си като блудния син и не рачи да си тръгне никога повече:

– Спокойно, мъничката ми! - милваше я той и ѝ се усмихваше. – Тия двамата нехранимайковци първо ще ги убия, после ще ги изям, ако ти сторят нещо. А ти не се страхувай от кучето! - продължаваше шеговито той. – То верно, че колкот’ теб е голямо, ама е добро, нали знайш...

Така страхливи и понякога забавни минаваха дните на момичето и трудно в семейството можеше да се каже на кого е по-свидна Мичя. А тя не говореше много. Просто правеше каквото ѝ кажат стопаните и това е. Ако оставеха къщата на нея, тя би била вечно тиха, чиста и спретната. Но невидимото ѝ присъствие караше всички да бъдат добри както помежду си, така и с останалите си съселяни."
Из книгата