"Мъж претърпява злополука, например автомобилна, порезни рани по лицето, опасност за живота му няма, има само опасност да загуби зрението си. Той го знае. Дълго лежи в болницата с превръзка на очите. Може да говори. Може да чува: Може да подушва миризми: ябълково пюре, цветя, хигиена. Може да мисли каквото си иска, и той мисли... Една прекрасна утрин свалят превръзката му и вижда, че вижда, но си замълчава; не казва, че вижда, никому и никога.
Представям си: Живота му занапред, когато ще играе слепец, даже на четири очи, общуването с хората, които не знаят, че ги вижда, шансовете му в обществото, шансовете му в професията благодарение на това, че никога не казва какво вижда, живот като игра, свобода по силата на една тайна и т. н. Ще го нарека Гантенбайн.
Пробвам историите като дрехи!
Гантенбайн ще направи кариера. Липсата на способности няма защо да го тревожи; светът има нужда именно от хора като Гантенбайн, които никога не казват какво виждат, и началниците ще го ценят високо; материалните последици от такава висока оценка няма да закъснеят.
Може би това вече е признак на остаряване: че всичко, което виждат очите, ти прилича на преддверие. И все пак отново отваряш очи.
Часовниците винаги показват настоящето. Пази от спомена и неговите бездни.
Надеждата му да направи хората някак по-свободни, да ги освободи от страха, че лъжите им се виждат. Но най-вече, както се надява Гантенбайн, пред слепец хората ще се прикриват по-малко, тъй че ще ги опознае по-добре, и ще се породят по-реални взаимоотношения, понеже той ще приема и лъжите им, по-доверени взаимоотношения...
Всеки човек рано или късно си измисля история, която смята за своя живот - казвам, - или цяла поредица истории
Понякога и на мен ми се струва, че всяка книга, ако не се занимава с предотвратяване на войната, със създаване на по-добро общество и така нататък, е безсмислена, излишна, безотговорна, отегчителна, не заслужаваща да я прочетеш, неуместна.
Да не се познават в степен, надхвърляща всяка възможност за опознаване, беше прекрасно.
Той затвори очи като дете, казало, че сега ще затвори очи, та нощният мрак да не нахлуе в очите му и да не ги угаси...
Защо всяка жена, помисли си, всяка, която само бе прегръщал, се беше чувствала обичана; а която малко по малко бе обиквал истински, рано или късно му казваше, че той, както всички мъже, няма и понятие от любов...
Само човек, който не е в хармония със света, се нуждае от порядък, за да не загине.
Едва тайната, която мъжът и жената укриват един от друг, ги прави двойка.
Слепецът не идва от външния свят; слепецът се слива със своята мечта, не я сравнява с други жени, нито за миг, той вярва на кожата си...
Делникът е поносим само благодарение на чудеса."
Из книгата
