Господарят на ледника

Животът на шестнайсетгодишната Надежда се преобръща, когато тя откъсва на пръв поглед обикновена бяла роза от забранената градина на косача на ледовете - Господарят на Ледника. Наказанието за подобно деяние е смърт, но Надежда избира да служи доживот като слугиня.

Мрачното имение се намира в най-отдалечената и студена точка на света, където приказките и легендите се сливат с тъмните фантазии на реалността. Разкъсвана от копнеж за свобода и бушуващи в сърцето чувства, Надежда трябва да разкрие тайните на имението, за да намери ключа към собственото си спасение.

"Там, сред необятни заснежени полета и скалисти мъгливи склонове, се извисяваше един замък. Едно мистично и все пак самотно творение на човешкия ум. Това бяха владенията на косача на ледовете. Това беше имението на Господаря на Ледника."
Из книгата

"Господарят на ледника, дебютният роман на Виктория Петкова, носи усещането за вълшебна приказка и в същото време напомня за реални истории, случили се някога във времето някъде по света, в който живеем. Сюжетът съчетава приказни фентъзи елементи, но разглежда и темите за неравенството и справедливостта, оковите на обстоятелствата и принудата, опустошението на скръбта и злото, силата на духа и свободата, борбата за живот на човека.

Сложно, зряло и талантливо написана приказка за силата на ледовете, които често завладяват сърцата ни и за онази единствена върховна магия, способна да ги разтопи и да ни освободи от студа на битието и мъртвите полета на зимата - любовта, заедно с неугасимата човешка надежда и стремежът към щастие."
Ива Спиридонова

Книгата е част от поредицата Лястовици на издателство Библиотека България.

"Изминаха почти пет месеца, откакто съм затворена в тази прокълната къща. Установих, че времето тече по-бавно, щом се чувстваш като диво птиче, хванато в клетка. Вярно, едно е да те хранят и поят всеки божи ден, но къде отива волята? Как се побира духът на свободата между три сребърни решетки? Понякога, когато не се чувствам твърде изморена и заспала от безсилие, се сещам как като малка ми внушаваха, че съм защитена. Че никой нямало да ме нарани, никой нямало да ме открадне... В какви детски заблуди съм живяла. Изгубих вече смисъл и надежда някой да чуе безгласния ми вик за спасение. Гредите поглъщат всеки звук, тапетите попиват всеки плач. Когато се лутам безцелно от скука по сумрачните сиви коридори, чувам шепота на кървавочервените стени. Имам усещането, че застоя ли се пред причудливите им картини, те ще ме погълнат, запечатат и удавят в зловещия си водовъртеж от лилаво и черно и тогава може би ще се спася от лудостта да прекарам целия си живот тук. В такъв момент се питам само: Някой ще чуе ли историята ми? Ще се превърна ли и аз в някоя стена с черни сълзи и погубени спомени или ще умра, обсебена от отмъщението и болката си? Мислите ми започват да се губят, с всеки изминал ден ставам все по-бездушна и студена като всички останали. Вече забравих обширните зелени гори, които ме подслоняваха, когато исках да избягам от суетата на града. Онези, които преди обичах, а сега ненавиждам от сърцевината на грозната си душа. Баба преди ми разказваше за мистиката и вълшебството, криещо се в тях. За добрите феи, духове и нимфи, помагащи на хората в нужда и беда.

Не зная защо точно аз трябваше да разбера по трудния начин, че горите всъщност са дом на страшни, зли и отвратителни същества. Че те мамят, поробват и сразяват не по-малко жестоко, отколкото го прави той - господарят на този мрачен дом. Не ме интересува дали е справедливо, че го мразя и му желая всичко най-лошо, вземайки предвид факта, че никога не съм го срещала през живота си. Отсъдила съм, че той е отблъскващ, неприятен и низък човек, а пък каквото ще да става с мнението му за мене. Другите казват, че е висок и елегантен като сянка, но аз не им вярвам. Нямам сили повече да мисля, свещта ми скоро ще изтлее, а не ми се полага друга за месеца. В имението е адски студено, затова дървата и восъкът се пазят много. Мускулите ми постоянно се схващат, но предполагам с времето ще свикна като другите слуги. Петя Господинова ме кара да чистя всеки ъгъл, всяка прашинка и всяка керамична плочка. Имам чувството, че тази жена няма друга работа, освен да ме гледа лошо и да ми се кара. Не разбирам за какво постоянно крещи и се старае къщата да бъде безупречно чиста, при положение че никой смъртен не ще види или докосне изтънчените мебели, покрити с прах. Гледам все пак да не ѝ обръщам внимание. Няма смисъл. Често сънувам как съм в прегръдките на близките си. Липсват ми топлотата и уютът на дома. А друг път си припомням злощастната вечер, в която съдбата ми бе отредена завинаги...

Спомням си, че татко бе заминал както винаги по работа. Баба приготвяше любимите ми пирожки заради шестнайсетия ми рожден ден, а мама се занимаваше с четирите ми по-малки братя и сестри. Аз се разхождах наоколо сред готвещата се за зимен сън есенна гора. Къщата ни бе като онези къщи, излезли от приказките, сгушени като че ли в подножието на някой висок планински хребет. В онзи ден нямах друга работа за вършене. Последните останали три елена още сутринта ги бях извела и по тази причина реших да скицирам вечно младите борове и лиственици, които ме заобикаляха. От малка рисувам и тайно мечтаех да стана художник. Цветовете, багрите, красотата и светлосянката, предадени с изумителни детайли върху платното, ме омагьосваха. Аз обичах да творя и бях творец. Природата и хармонията бяха моето вдъхновение, тогава умопомрачението и хаосът не съществуваха в измисления ми наивен свят. Помня как броят на дърветата върху листа ми се увеличаваше, но в същото време и крачките ми. Навлизах в дълбоките дебри на гората, домът на дивите люде, както обичаше да казва баба. Стана нечовешки хладно. Дори вълненият ми елек и тъмночервена забрадка на рози не можеха да ме предпазят от северния вятър, щипещ поруменелите ми бузи. Накрая слънцето се изгуби под гъсто населените клони на дърветата и аз бях принудена да спра. Огледах се, извиках, но светът остана глух и безразличен към моя зов за помощ.

Дълго скитах, надявайки се да открия знак, който би могъл да ме упъти, но вместо това съгледах бяла безкрайна пустош. Беше красиво. Масивният арктически блок изглеждаше загадъчен и интригуващ в очите ми, жадни за приключения. Нещо живо, което ще се въздигне и проговори с древен глас. Пръстите ми не се сдържаха и го докоснаха, проверявайки здравината и твърдостта му. Стори ми се, че този миг продължи като вечност. Тогава изведнъж остра болка ме удари като гръм от ясно небе. В ръцете си не държах сняг, а роза. Бяла роза. Не знаех откъде я бях откъснала, нито как бодливият храст се бе озовал пред мен. Единственото доказателство за действията ми бе тъмночервената кръв, стичаща се на малки капки по белия снежен лед. Вените ми сякаш бавно и мъчително замръзваха. Притъмня. Чух неразбираеми звуци, подобни на стенания и див рев. Нарушила бях покоя на създанията и горко се разкаях. Тъкмо започвах да се връщам обратно към дома, когато нечия ледена ръка сграбчи дясното ми рамо. Побиха ме силни тръпки, тялото ми сякаш се вкочани. Помислих, че умирам, и точно когато клепките ми натежаха, успях да видя две пронизващи сини очи...

На другия ден се събудих в стая, облицована с тапети на бледосини зюмбюли, на чиято главна стена стоеше един огромен красив прозорец. Стъклата му откриваха спиращата дъха гледка на белоснежни пасбища, потънали в скръбно мълчание. И те бяха красиви. Отмествайки завивките, разбрах с ужас, че дрехите ми бяха сменени с една памучна бяла нощница. Моите ги нямаше никъде. Единствената ми останала вещ бе червената забрадка на тъмни рози, която реших да скрия на сигурно под възглавницата си. Домъчня ми, че всичко друго бе изчезнало незнайно богу къде, но преглътнах огорчението си и успокоих забързаното си дишане. Не биваше да губя самообладание и да позволявам на паниката да замъгли разсъдливостта ми. Трябваше да разбера какво се случва и къде, за бога, се намирах."
Из книгата

Библиотека България
София, 1463
ул. Доспат 23 вх. 1
biblioteka@biblioteka-bulgaria.bg