Снежна Коледа

Меган се страхува да се прибере в родното си градче за празниците. Тя е лошото момиче, което преди четири години е зарязало златното момче Айзък пред олтара и е избягало в големия град. На Крисчън му е омръзнало да бъде сам всяка Коледа. Всъщност той няма нищо против това, защото се чувства много добре, но мрази тъжните погледи на семейството си, докато седят заедно на празничната трапеза.

Така че, когато Меган и Крисчън буквално се сблъскват в един дъблински пъб и отново се виждат след толкова години, те сключват сделка - ще прекарат заедно празниците в родното си градче, преструвайки се на гаджета. Изготвят правила и подписват договор върху изцапана с вино салфетка. Все пак това е само за няколко дни и после всеки ще продължи по пътя си. Но с всички роднини по празниците и стари познайници нещата няма как да не се объркат. А като се добавят заснежена хижа и малко коледна магия, всичко може да се случи...

Великолепна романтична комедия, която ще ви накара да се усмихвате замечтано. Феновете на Емили Хенри и Аби Хименес ще останат очаровани и ще се влюбят в героите!

"Иска ми се да не бях с обувки с токчета. Иска ми се и да не бях облечена с булчинска рокля, но повече ми се иска да не бях с токчета. Много е трудно да се тича с тях. Много е трудно да се тича и когато хубавият ти нов булчински сутиен се впива в кожата ти, а скалпът ти е дърпан от стотици милиони фиби. Иска ми се да не бях избрала прическа с вдигната коса. Много неща ми се искат сега. Но най-вече ми се иска леля Сюзън да остави скапания телефон.

Надниквам иззад ъгъла и я наблюдавам как крачи из коридора на хотела. Облечена е в яркорозова рокля и натруфена бяла шапка и по някаква причина е превърнала в своя мисия да проведе много важния си разговор точно пред асансьорите.
Защо изобщо е тук? Не трябваше ли да е в църквата? То и аз трябваше да съм там, така че със сигурност това се отнася и за нея. Но не. Тя е тук. Говореща шумно по телефона и блокираща пътя ми за бягство. Път за бягство. Исусе. Опитай да си по-драматична, Меган. Предизвиквам те.

Леля Сюзън се смее и се обръща към мен, а аз се притискам към стената, криейки се от погледа ѝ. Може би тя е знак. Яркорозов знак, който ми казва, че това решение е глупаво и просто трябва да се върна в стаята си и да изчакам фотографа. Похарчихме състояние за фотографа. Похарчихме състояние за целия ден, но най-вече за фотографа.
Обаче не толкова, колкото похарчихме за храната. Поне храната все пак може да бъде изядена, нали? Иначе би било разхищение. А я платихме преди седмици. Трябваше да оставя бележка на огледалото: Съжалявам, че съсипах деня, но се насладете на рачешките кейкчета, моля! Само мисълта за това ме кара да хвърлям погледи обратно към стаята, но после леля Сюзън се разсмива отново и е толкова шумно и внезапно, че е като чаша студена вода в лицето. Не. Няма да се върна. Няма да се върна, защото трябва да вървя. Трябва да вървя. Трябва да вървя. Трябва да вървя.

Отдръпвам се от стената, представям си, че съм изпълнена с увереност и решителност, а не с кафе и гадене, докато оставям асансьорите зад себе си и поемам към стълбището за персонала, което подминах по-рано. Кълна се, че не знаех какво бях напът да сторя, когато се събудих тази сутрин. Не съм такава. Прибързана и решаваща в последния момент. Обикновено съм доста спокойна, доста практична, но просто не мога. Не мога да се омъжа за Айзък. И определено е по-добре да взема това решение сега, отколкото след шест месеца. По-добре сега, отколкото цял живот да знам, че съм направила грешен избор.

Чичо Тед беше този, който ми помогна с решението. Чичо Тед, който преди час дойде в стаята с останалата част от семейството ми и ми връчи запечатан плик. Същият плик, какъвто ми даде на причастието ми и ми дава на всеки рожден ден и Коледа, откакто бях дете. Такъв, който съдържаше картичка с прилежния му равен почерк, придружена с няколко нови банкноти, за да ме подкрепи."
Из книгата