"Яхтата се появи на деветата седмица, след като Изриъл се завърна в дома на баща си, и дори от разстояние в червеникавата светлина на сплесканото в елипса изгряващо слънце се виждаше, че е изпаднала в беда. Носеше се напосоки, без кормчия - собственост на морето вместо негов партньор. Като всички, отраснали на островите по крайбрежието на Мейн, и той бе виждал дрейфащи лодки - общо пет пъти, както щеше да си спомни по-късно пред следователите. В четири от тях на борда нямаше никого, а петия път бяха открили дете, което бе прерязало въжетата, придържащи лодката към пристана, и се бе оставило отливът да го отнесе. Целта му била да даде урок на родителите си и според Изриъл бе успяло, защото яхтата бе заседнала сред скалите, преди да се доберат до нея.
Пет пъти той бе наблюдавал апатичното, безжизнено лутане на плавателен съд, лишен от човешка ръка, която да го направлява. Наблюдавал бе пиянското му залитане, но и петте пъти се бе разминало без жертви. Шестият път обаче беше различно. "Защо? Какво беше различното?" - попитаха следователите. И той им каза очевидното - размерите на съда, допускането, че на борда би трябвало да има екипаж, мълчанието, последвало виковете му. Онова, което не им каза, бе как неподвижността на яхтата контрастираше с безспирната енергия на морето, напомняйки му историите, които дядо му някога му бе разправял в старата работилница за лодки Пайк и синове, захапал пура и с дяволито пламъче в очите - истории за кораби призраци, за изхвърлени на брега фрегати, чиито трюмове често били пълни със скелети. Вместо това Изриъл разказа как яхтата се е насочила към скалите, заобикалящи остров Салвейшън Пойнт, и как си е помислил, че трябва да побърза, иначе щетите ще бъдат скорошни и тежки.
Той пресече фарватера с малката си гребна лодка. Преди това два месеца се бе упражнявал с греблата, без да пропуска нито ден, и при нужда можеше да накара лодката да полети. Тази сутрин той даде всичко от себе си. Яхтата беше над 30 метра дълга, по-скоро някъде към 40, и не беше лесно да се предвиди накъде ще поеме без управление. Изриъл я доближи откъм левия борд, където бе защитен от вятъра. Тя беше направила почти пълен кръг, сякаш се опитваше отново да насочи носа си на юг, да се върне там, откъдето бе дошла. Той сложи предпазните кранци на бордовете на лодката, изравни се с кърмата на яхтата и после се остави на вълните да го отнесат към нея; ударът в корпуса беше разтърсващ въпреки кранците. Хвана се за един от металните леери и завърза лодката за него. Когато се изправи, надстройките на яхтата се извисяваха над главата му, а заоблените корпуси на радарите ѝ опираха в небето. Името ѝ беше изписано на кърмата със златни букви върху тъмносин фон: "Мерео". Не беше хубаво име. Звучеше някак грубо, ръбато. "Мерео".
Изриъл изчака поредната вълна, после вдигна крак от лодката и се закатери по стълбата. Беше стигнал до средата, когато се сети, че дори не се е опитал да извика, да привлече по някакъв начин вниманието на хората на борда. Понякога човек просто усеща. Тогава той извика: "Ехо!". Не чу отговор. Докато се изкачваше и прехвърляше крак над парапета на кърмата, се надяваше яхтата просто да е била изоставена, макар да не можеше да си представи защо някой би изоставил такова бижу. Надеждата не го напусна и след като видя, че малката моторна лодка, с която се отиваше до брега, все още е на лодбалката, а в далечината чайките се носят по вятъра. По-късно същия ден разпита разни хора за птиците - предпазливо, защото не искаше още веднъж да му се налага да описва сцената, но настойчиво, защото държеше да знае. Никой не можа да му обясни защо. Миризмата на кръв не отблъскваше чайките, а напротив - привличаше ги.
Но въпросната сутрин, когато се качи на борда на "Мерео", наоколо нямаше чайки. Яхтата беше Ферети 1000, което не му говореше нищо. Стълба с парапети от стъкло и стомана водеше към кабината и летния мостик, а веднага след тях беше вратата към салона, чийто интериор оставаше скрит зад тъмните стъкла на прозорците. Трябваше първо да отиде до кабината, но вратата на салона беше отворена, затова той постъпи като всеки човек, изправен пред отворена врата - влезе през нея. Понякога от затворена врата има полза най-вече човекът отвън. В салона имаше отлично зареден бар, заобиколен от тапицирани с бяла кожа кресла. Махагоновите акценти блестяха. Когато следователите го попитаха какво си е помислил в този момент, той им отговори честно: помислил си е, че е виждал такова скъпо дърво само веднъж през живота си, докато е помагал да се боядиса една вила. Дървото в нея беше череша, а не махагон, но сияеше като булка в сватбения ѝ ден. Никога не бе виждал такова нещо нито преди, нито след това, докато не влезе в салона на Мерео.
Първият труп се беше свлякъл на пода до масата за хранене. Беше на мъж по черна риза с къс ръкав и зелени панталони, прострелян в главата. Той би трябвало мигновено да погълне вниманието на Изриъл, но единствената му мисъл през тези няколко секунди беше за съсипания килим. Беше бял, блестящо бял като прясно навалял сняг, ала вече безвъзвратно съсипан. Толкова много кръв. Рубиненочервени капки, примесени с тъмни струи като от машинно масло. Този килим нямаше изпиране. Тук бе убит човек, но в продължение на един безкраен миг въпросът, който вълнуваше Изриъл, бе: кой, по дяволите, слага бял килим в яхта? После реалността го връхлетя като мощна, обагрена в червено приливна вълна и погледът му се фокусира върху убития. Беше мускулест, с късо подстригана руса коса, може би около четиресетгодишен. Трудно бе да се каже, защото голяма част от лицето му липсваше. Куршумът, причинил смъртта му, беше изстрелян от близко разстояние. Зад него, върху онзи бял килим, около мраморни масички бяха наредени канапета. Конзолните маси до стената имаха дръжки на чекмеджетата във формата на лъвски глави, стиснали в челюстите си хромирани халки. Масата, заредена с чинии от фин порцелан и кристални чаши, беше заобиколена от столове с високи облегалки. Пред всяко място бяха поставени по четири чаши. Изриъл попита и за това впоследствие. Казаха му, че едната била за вода, а останалите три за вино. Бяло, червено и шампанско.
"Чашите бяха с различна форма", отбеляза недоумяващо той.
"Точно така, различни трябва да са."
Кой да ти знае?
Той прекрачи трупа. В другия край на пищния салон едно стълбище с полирани парапети водеше към каютите под палубата. Тръгна нататък; стъпваше върху белите части от килима и избягваше кръвта, като дете, твърдо решено да не настъпи нито една фуга между плочите на тротоара.
"Защо продължихте навътре, след като видяхте първия труп?" - попитаха го следователите.
"За да броя", отвърна той.
Отговорът му ги изненада. Вероятно бяха очаквали да каже нещо като "за да потърся оцелели" или "понеже бях в шок". Второто може би щеше да е вярно, но първото не. Съзнанието му бавно възприемаше онова, което тялото му вече знаеше. На борда на Мерео нямаше оцелели. Той бе дошъл, за да преброи труповете.
Откри двама мъже в една от каютите за гости. Поради кървавите следи предположи, че са убити другаде, а после са довлечени тук. Бяха голи и спихнатите им членове се белееха между изцапаните с кръв бедра. И двамата простреляни в корема. Един мъж с бледорозова спортна риза и смъкнати до глезените панталони лежеше в коридора между каютите; прострелян в гърдите. Ивици засъхнала кръв се виеха по пода като следи от парцал на мързелива чистачка. Изриъл си каза, че по-голямата част от убийствата са извършени между салона и стълбището за долния етаж. Едва си поемаше дъх, камо ли да мисли как е изглеждало това място, когато мъжете са били живи. Въпреки обширното пространство и големите прозорци, през които се виждаше яркосиньото море, той се почувства като в капан; отново го обзе онова клаустрофобично чувство, което не бе изпитвал, откакто излезе от затвора. Може би затова мина известно време, преди да открие трупа в душ кабината; трудно му бе да се ориентира сред многото помещения в извитите коридори - и всичко това на една яхта. Мъжът в душ кабината беше прострелян в главата; облицованите с плочки стени бяха облени в кръв. Беше напълно облечен, явно се бе скрил там. Безуспешно. Петима.
Намери каютите на екипажа - тесни, спартански обзаведени, с двуетажни койки вместо с двойни легла. Бяха празни. Качи се на палубата, където откри друга жертва на не повече от трийсет, тъмнокож, с униформа на член на екипажа, застрелян в гръб. По кървавите следи си личеше, че е побягнал от салона. Шестима. Изриъл влезе в кабината. Там намери още един мъж в униформа. През раната на врата му се виждаха белезникави сухожилия. В ръката си още стискаше микрофона на радиостанцията. Седем мъртъвци. Обходи още веднъж навсякъде, за да провери. Един, двама, трима, четирима, петима... шестият на палубата, седмият в кабината. Толкова много смърт. Чайките кръжаха високо в небето, без да крещят и грачат. Първият звук, различен от плисъка на водата, който той долови, беше сирената на патрулния катер на Бреговата охрана. Дори не бе чул боботенето на двигателя му, докато се приближаваше. После го питаха за това: "Как така не си чул да се приближава катер в тиха сутрин?". Изриъл Пайк нямаше отговор на този въпрос.
Държаха го цял ден. От катера го свалиха на брега и после го заведоха в местния полицейски участък, после в щатската полиция. Толкова много въпроси, толкова малко отговори. Чакаха пристигането на агента от ФБР, когато Изриъл помоли дежурната сержантка да ползва компютъра ѝ за бърза проверка. Тя отказа да му отстъпи стола си и служебния компютър, но му предложи да провери вместо него онова, което го интересува. Той ѝ каза, че иска да разбере значението на едно име. Мерео. Оказа се латинско според Гугъл - означавало нещо, което трябва да се заслужи, да се спечели или завоюва, обикновено от войник. Думата вероятно произлизала от древногръцки, от идеята, че воинът има право на възнаграждение за вярната си служба. Имаше и алтернативно обяснение: че произлиза от хетската дума за подялба на плячка. Преди да бе пристигнал агентът на ФБР, Изриъл Пайк вече знаеше, че хетите са имали право. Той, разбира се, не каза това на агента. Не му беше работа да предоставя доброволно информация. От него се искаше само да отговаря честно на въпросите. И той го правеше. Нямаше да им каже нито една лъжа. Не зависеше от него дали ще му зададат верните въпроси."
Из книгата
