"Измежду всички хора ние сме тези, които трябваше да знаем. Ние, служителите на Института за развитие на човешкия потенциал, трябваше да влезем в час много по-бързо и по-рано. Трябваше да сме наясно преди всички останали не защото сме по-умни, а защото съжителството ни с толкова много различни групи малчугани и техните родители двайсет и четири часа на денонощие в продължение на четиресет и повече години ни заставяше да се сблъскваме с истината много по-често от всички останали.
Отдавна трябваше да осъзнаем, че всяко дете носи в себе си кълновете на гения. Отдавна трябваше да сме наясно, че:- Ние принадлежим към групата, наречена Хомо сапиенс, и по тази причина всеки от нас наследява гените, които ни осигуряват уникалната човешка мозъчна кора;
- Раждаме се в среда, която или ни стимулира, или не;
- Всеки път, когато се ражда бебе, потенциалът на гения се ражда отново с него.
Геният идва на този свят с големия генетичен дар на човешката мозъчна кора. Единственият въпрос е каква среда ще осигурим, за да може тази мозъчна кора да расте и да се развива? Геният е на разположение на всяко новородено. Интуицията, опитът, интелигентността и знанията ни трябваше да са ни подсказали това. Зародишът на гения се крие не само в древните ни общи гени, но и под формата на семе, което може да даде плод във всяко малко човешко бебе. Още преди години трябваше да сме осъзнали, че геният не е дар, даден на малцина от бог, който си е пожелал малко на брой деца да превъзхождат огромното мнозинство от децата. Още по-малко геният е сляпа случайност, който се пръква по неведом начин на сто, хиляда или милион години. Длъжни бяхме да се досетим - преди двайсет, двайсет и пет, а може би и преди петдесет години - че онова, което наричаме гениалност - а именно уникалната човешка способност на уникалната ни мозъчна кора - не е никаква дарба.
Вместо това то е право по рождение, от което сме били лишени поради липсата на знания. Това е превъзходна възможност, открадната от човешкото семейство, за което гениалността е изконно право. Трябваше да знаем, че всяка човешка майка е способна да развие семената на гения в своето бебе. Тя има способността да повиши интелигентността на бебето си до нивото, което позволяват собствените ѝ заложби или готовност. Би трябвало да знаем, защото от много години работим с децата и родителите им: чудесни деца, които са имали огромна полза от знанието, любовта и уважението на своите родители. Прекрасни деца с перспектива за развитие, понастоящем посредствени, чиито родители и ние сме твърдо решени да не останат посредствени. Потенциално прекрасни деца с мозъчни увреждания, чиито родители и ние сме твърдо решени, че няма да останат непълноценни, и много от които вече се справят на високо интелектуално ниво. Опрели носове, вплели ръце, вторачени в бъдещето с туптящи в едно сърца, споделящи любовта, тревогите, радостите, успехите, трепетите и пораженията, но решени да не се предаваме.
Най-възрастните от нас са такива от вече петдесет години. Ние сме хора, които вършат всичко заедно с децата и родителите им. Обучаваме истински родители и истински деца. Интересуват ни фактите, а не теориите. Ежедневието ни е изпълнено с деца, които са прелестни, очарователни, забавни, любящи, обикновени, необикновени и пленителни. Тъй като става дума за деца, има и такива, които са с температура, плачат, повръщат, получават гърчове, цапат памперсите си или пък са хремави, гладни и раздразнителни - накратко, това е действителността. Когато докладваме как стоят нещата в света на децата и използваме различни деца за пример, ние се позоваваме на факти. Това са истински деца, които имат имена и адреси, майки и бащи. Техните многобройни постижения са факт, а не теории. Поглеждайки назад, не е толкова учудващо колко далеч сме стигнали в разбирането си за детското развитие, а по-скоро колко време ни е отнело да стигнем дотук. Стремим се да помогнем на всяко дете да се усъвършенства, да стане по-добро, отколкото е било вчера.
В началото целта беше само децата с тежки мозъчни увреждания - слепи, глухи, парализирани и неми - да могат да прогледнат, да започнат да чуват, да проходят и да проговорят. Правихме това през следващите пет години, като понякога успявахме, а по-често се проваляхме. Постигнахме го, като лекувахме мозъка, където се корени проблемът, а не ръцете, очите, краката и ушите, където се проявяват симптомите. Случиха се две неща. Първо: значителен брой парализирани деца проходиха, някои слепи деца прогледнаха, част от глухите деца започнаха да чуват, а някои неговорещи деца проговориха. Второ: почти всички тези деца бяха диагностицирани като безнадеждно умствено изостанали, но щом проходиха, проговориха, започнаха да виждат и чуват, коефициентът им на интелигентност се повиши. На някои от тях дори над средното ниво. Стори ни се, че с повишаването на коефициента им на интелигентност се повишава и способността им да говорят, да четат, да пишат, както и качеството на други техни функции.
Едва около 1960 година започна да става ясно, че това изобщо не е така. Всъщност само ни се бе сторило, че е така. Дори и през 1960 година не бяхме способни да съзрем ярката светлина в дъното на тунела. Ето че и днес, когато сме излезли от този тунел, ни е трудно да си представим защо ни е отнело толкова време да я видим и защо не е очевидно за всеки човек, че тя е истинска. Всъщност не беше вярно, че когато децата ставаха по-интелигентни, те пишеха по-добре, четяха по-добре, смятаха по-добре, учеха по-добре или постигаха по-добри резултати от здравите деца. Вярно беше точно обратното. Когато децата започваха да виждат по-добре, те четяха по-добре; когато чуваха по-добре, разбираха по-добре; когато способността им да усещат се подобряваше, те се движеха по-добре. Накратко, когато децата четяха по-добре, те говореха по-добре, придвижваха се по-добре и по този начин възприемаха все повече и повече информация, учеха по-добре и коефициентът им на интелигентност се повишаваше.
Това важеше не само за увредените деца, но и за средностатистическите, а също така и за тези над средното ниво. Истината е, че интелигентността е следствие от мисленето, а не мисленето е следствие от интелигентността. Истината, която накрая осъзнахме, ни разтърси до степен, която трудно се поддава на описание. Онова, което бяхме търсили и на което най-сетне се натъкнахме, не беше нищо по-малко от произхода на гения и факта, че този произход се проявява от раждането до навършването на шестгодишна възраст. Това си струваше инвестицията от сумарно стотици години, които ние - мъже и жени - бяхме прекарали в търсенето му, а и много повече. Ако следователно интелигентността е резултат от мисленето, а мисленето е в генезиса на гения, ще е добре да разгледаме интелигентността по-задълбочено. Едно нещо изглежда несъмнено и то е, че не е зле да си интелигентен."
Из книгата
