Най-честната птица

"За безспорните качества на тази новела достатъчно ясно говори фактът, че един от епизодите в книгата - Жълта пръст, бе отличен с първо място в Национален литературен конкурс Вие пишете, ние четем, Рисунки в жълто, 2020 г. с председател на журито акад. Владимир Зарев, Весела Люцканова и Ива Спиридонова - членове. Авторът на Най-честната птица, Йордан Йорданов, изненадва с изключителен писателски почерк, какъвто притежават класици като Йордан Йовков и Елин Пелин и въвежда читателя в света на циганина Семо и нерадостната му престъпна участ, полепваща като жълта пръст по съвестта на обществото и невъзможна за заличаване. В своята дебютна книга той проследява лесното подхлъзване по нанадолнището и избора на лекия път, повдига въпроси като тези чия всъщност е вината за престъплението, кой е престъпникът и кой - жертвата, съществува ли справедливостта изобщо и може ли чистата птица, която живее във всяко човешко сърце, да остане честна докрая.

Не, Най-честната птица не е обикновена книга, тя натежава върху сърцето и мисълта на читателя, не го оставя безразличен и тъкмо заради това ще заеме своето достойно място в света на съвременната българска белетристика, продължавайки класическата линия в нашата литература."
Ива Спиридонова, Симеон Аспарухов, редакторски екип

"Афродита

Понякога човек го обзема такова въодушевление, че има чувството, че светът е най-добрият му приятел. Надежда изпълва сърцето му, че нещо добро ще се случи - непонятно какво, но хубаво. Често това състояние на душата е свързано с природата, когато тя се отвори за живот и човек разцъфва. Афродита стоеше до прозореца на втория етаж и вдишваше дълбоко от топлия въздух с гърди. Зимата си замина. Пролетта дойде. Светлокестенявите ѝ коси се вееха от лекия вятър. Слънцето пареше снежнобялата ѝ кожа. Усещаше топлината по лицето си. Разперваше ръце встрани и изпъваше тънкото си тяло като млада бреза. Знаеше, че е красива и искаше да го покаже. Вече не беше малкото момиче, за което всички я мислеха. Тази година щеше да е различна, изпълнена с надежда и добро, мислеше си тя.

Под прозореца на Афродита имаше пейка, на нея стоеше Кара Тодор - баща ѝ. Строг и суров човек. Докато дъщеря му се кипреше и радваше на живота, старият мислеше за сериозни неща. Него въодушевлението не го ловеше, освен когато ставаше дума за пари. Той беше търговец на зърно - занаят, от който се изкарваше повече от достатъчно. Жестокият му нрав обаче беше забъркал него и дружината му във всяко престъпление из околията. Нищо тъмно не ставаше без благословията му, която разбира се, струваше скъпо. Кара Тодор минаваше четирисетте, беше едър като вол, с голям виснал черен мустак върху необръснатото му лице. Очите му бяха като малки въглени, тъмни, но с блясък, който изгаря. Гласът му - дълбок и плътен, будещ неудобство у слушащия го. Беше човек, който буди страх само с вида си, но тези, които го познаваха, повече се страхуваха от нрава му. Никога не прощаваше, дори и на най-близките си, затова всички живееха в страх да не го разочароват.

Като всеки богат и важен човек, Кара Тодор живееше с мисълта, че детето му е по-специално и по-добро от всички останали хора. За тази цел дъщеря му трябваше да е уникална, да се различава от другите момичета. Какво можеше да направи по този въпрос? Недодяланият му и грубоват характер не измисли нищо по-интересно от това да я кръсти Афродита, като богинята на любовта. Тя беше неговата гордост и слабост. В началото в село приеха странно името. Какво беше то - гръцко ли? Нерде гръцко, нерде Кара Тодор? Не можа да я кръсти на майка си Стана, я каква хубава и силна жена беше! Не беше нормално за Кара Тодор да проявява и най-малка екстравагантност, дали не се размекваше старият чорбаджия? Никой обаче не смееше да изкаже открито недоумението си от името на малкото момиче. Скоро вълнението у селяните премина и животът си продължи по старому. Колкото повече се страхуваха хората от Кара Тодор, толкова повече обикваха нежната и добра Афродита..."
Из книгата