"Красавицата отиде при вълшебника и го помоли да пощади тези хора и да не ги омагьосва.
– Те не са направили нищо лошо. Аз през цялото време ги наблюдавах - каза тя. – А този момък - девойката посочи Назар – ме спаси от каменната птица.
– Така ли? - замислено каза старецът, поглаждайки своята дълга брада. – Добре, аз няма да ги наказвам - каза той накрая. – Нека бъдат гости в моя замък. А за това, че ти си спасил моята дъщеря - вълшебникът внимателно погледна Назар, – аз ще изпълня по едно желание на всеки от вас.
Това, че властелинът на полето и цветята нарече девойката своя дъщеря, много удиви Назар. "Как така? - мислеше си момъкът. – Василина е внучка на ковача. Това е именно онази девойка, изчезнала преди много години. Тя не може да е дъщеря на вълшебника."
– Какво е твоето желание, момко? - попита старецът Назар.
Още преди Назар да отговори каквото и да било, Шмел го избута настрани, застана пред вълшебника и възмутено каза:
– На мен се пада първи да кажа своето желание, а не на Назар. Той е мой ратай, а слугите не може да изпреварват господаря си. Първо моето желание трябва да бъде изпълнено, след това - на Назар, и най-накрая - на това момченце. - Чорбаджията презрително посочи Петя.
– Добре. И какво искаш ти? - усмихвайки се, старецът попита Шмел.
– Аз искам злато! Много, много злато! Поле със златни глухарчета. Ето това ще ме зарадва най-много. Безкрайно поле със златни глухарчета, приличащи на причудливи златни монети, които властелинът на полето и цветята ще ми позволи да събера - развълнувано завърши чорбаджията.
– Ще имаш поле със златни глухарчета - тихо каза вълшебникът. – Но глухарчетата в това поле ще станат златни само след като ти изпълниш три мои желания. Утре на разсъмване ще узнаеш първото ми желание. А сега... - обърна се вълшебникът към синеокото момиче, – дъще, сложи трапезата. Имаме гости.
Хвърляйки поглед към Назар и Петя, старецът каза:
– След като се сбъдне желанието на вашия приятел, и вие ще ми кажете вашите заветни желания.
– Шмел не ни е никакъв приятел - тихо се обади Петя.
– Така ли!? - усмихна се вълшебникът. – А аз си мислех, че тримата имате една цел: да намерите поле със златни глухарчета и да станете богати.
– Аз наистина търся поле със златни глухарчета, но не заради златото. Аз не жадувам богатство - каза Назар.
– А аз пък мисля, че обикновените жълти глухарчета са много по-красиви от златните! - разгорещи се Петя. – Златните цветя не могат да се сравнят с истинските, живите! Какво може да е по-прекрасно от живите цветя, зелените листа и меката трева в двора на родния дом! - развълнувано каза момчето и застина, спомняйки си, че неговият дом престана да бъде за него роден, откакто там се засели мащехата със своя непрокопсан син.
– Аз съм съгласен с теб, момченце - ласкаво се усмихна вълшебникът и страшният поглед на зелените му очи изчезна. – За мен също обикновените цветя са по-красиви от златните...
В това време в залата се появи голяма маса, отрупана с всякакви ястия. Синеоката девойка, която старецът наричаше своя дъщеря, беше направила всичко това с едно махване на ръка. Изглежда, че и тя владееше вълшебна магия. Гостоприемният вълшебник покани всички на масата. Шмел, макар че не беше гладен, стръвно се нахвърли на храната. Назар не сваляше очи от красавицата, която продължаваше да се грижи за изобилието на трапезата. Достатъчно беше тя да щракне с пръсти - и вместо празните чинии се появяваха още по-изискани блюда. След това момичето отиде до прозореца, плесна с ръце и в замъка влетяха множество пеперуди. Те носеха голям поднос с ароматни сладки плодове. По заповед на своята повелителка те внимателно поставиха подноса в средата на масата и излетяха през прозореца. Назар беше измъчван от въпроса дали наистина вълшебницата е внучката на стария ковач, или е съвсем друго момиче. Красавицата за миг погледна младия гост и погледът на удивителните ѝ сини очи му напомни един случай от детството, който беше забравил.
Тогава неговият баща беше отишъл за нещо при ковача и взе със себе си малкия Назар. На момчето му беше скучно да слуша разговора на възрастните и излезе на двора. Там над слънчогледите летяха пчели, а до оградата лежеше котка и старателно ближеше котенцето си. Назар тръгна към тях, за да си поиграе с котенцето, и изведнъж дочу някой да пее. Тънък детски глас пееше красива мелодия. Момчето се огледа откъде идва гласът и видя зад едно старо ябълково дърво тъмнокосо момиченце. То седеше на земята, плетеше венец от глухарчета и си пееше нещо много красиво и същевременно малко тъжно. Назар го попита какво пее и момиченцето учудено го погледна със своите големи сини очи.
– Ти кой си? Аз не съм те виждала досега - каза тя.
– Аз съм Назар - синът на пчеларя - отговори момчето.
– Ясно, вие живеете в другия край на селото и затова не съм те виждала - усмихна се момиченцето. – А аз се казвам Василина. И пея песента, която дядо ми ми свири на кавал. Аз много харесвам тази мелодия - със сериозен тон добави тя.
Двете деца бързо си допаднаха и започнаха да си играят. Назар много се натъжи, когато баща му каза, че трябва да си тръгват. Не му се искаше да се разделя с Василина. Той седна в каруцата, обърна се и видя през оградата черните ѝ коси и сините ѝ като метличина очи, които не откъсваха поглед от отдалечаващата се каруца..."
Из книгата
