"Дрю
21 януари
Любовните истории са като пътуване с автобус. Може да вземете експресната линия, която трае кратко и няма междинни спирки, не е вълнуваща, но ще ви отведе до желаното място. Или може да превърнете пътуването в приключение. С много прекачвания и престои, и със сляпата надежда, че ще откриете изключителното. Лично аз пет пари не давам за изключителното, нито вярвам в сляпата надежда, но - от друга страна - тринайсетчасовият полет, за да се срещнеш с бивше гадже, едва ли попада в графата на експресното пътуване.
Хонолулу се избистря постепенно през прозорчето на самолета, назъбените канари на Диамантената глава насичат небето отдясно, пясъкът е невъзможно бял, а водата - най-синята, която може да се види.
"Ела на Хаваите - рече Сикс след инцидента, същия, който превърна обикновената ми слава в позорна. – Нека пиарката ти го извърти като резултат от изтощение."
Бившият ми може да бъде много убедителен. Най-добрата ми приятелка Тали би използвала друга дума - опортюнист. И я използва. Нееднократно. Но пък тя по принцип има далеч по-високи очаквания от мен, иде ли реч за мъжете. И ето ме тук, слизам недоспала и с несигурна крачка от самолета под яркото слънце и лепкавия въздух на Хаваите, готова да му дам още един шанс. Освен това упорито си затварям очите за уловката, която Сикс ми сподели с добре пресметнато закъснение, тоест когато вече нямаше връщане назад - семейството му също ще идва.
– Ето я! - чува се ентусиазиран вик и Бет, майката на Сикс, разбутва с лакти навалицата и ме прегръща, като да съм отдавна изгубената ѝ щерка, а не бившата приятелка на сина ѝ, с която се е виждала точно веднъж.
Сигурно може да мине за сладко, не знам, но в момента имам по-неотложно нещо на главата си. Трябва в спешен порядък да си съблека суитшърта, защото на летището или няма климатик, или управата смята трийсет градуса за приятна температура.
– Ние кацнахме преди малко - казва тя, като все така ме притиска в обятията си – и решихме, защо да не изчакаме Дрю!
– Странно - казва мрачен глас, който бих познала навсякъде, глас, от който стомахът ми се свива, сякаш някой го е прекроил отвътре и е сбъркал с няколко номера размера ми. – Аз не си го спомням по този начин. - Вдигам поглед, още и още, чак до лицето на Джошуа Бейли, брата на Сикс, който стърчи зад майка си като сянката на смъртта, метър и деветдесет и пет сантиметра мъж, облещен сърдито. Погледите ни се срещат, веждите ни се навъсват като по команда. Той хем ме претегля с поглед, хем ме мрази, поравно. Така гледаш човек, когато планираш смъртта му, но се надяваш да мине за злополука.
– Потиш се - казва Джошуа и прокарва пръсти през светлокестенявата си коса. Явно в неговия свят способността да се охлаждаш чрез потене, когато си прегрял, минава за недъг на характера.
– Ти пък си се наконтил като за бал - отвръщам подобаващо аз и плъзвам многозначителен поглед по бежовите му панталони с ръб и идеално изгладената риза. Боже, какъв тъпак.
Тъпак, ама секси. Ако кармата наистина съществуваше, Джош щеше да е пълен грозник. Уви, той има очи, в които повечето мацки – тоест, онези, които не се уважават достатъчно, за разлика от мен – биха се удавили охотно, толкова бледосини на фона на тъмните му ресници, че чак изглеждат изкуствени; също съвършена костна структура и обезоръжаващо пълна долна устна. Ако си падаш по тези неща, де. Освен това е толкова нелепо висок, широкоплещест и атлетичен, че да се озовеш под него, би било като сблъсък с природна стихия. Тоест... ако си падаш по тези неща, както вече отбелязах.
Та, въпросният гигант се обръща към изящната като статуетка блондинка зад себе си:
– Слоун, сигурно си спомняш Дрю. - Изрича името ми, като да съм отровила собственоръчно селския кладенец. Или това, или съм се опитала да свия сребърните прибори, в което той очевидно вярва отвъд всяко съмнение.
Тези двамата още ли са заедно? Сериозно? Да, бяха в Сомалия, но миналото лято Слоун се премести в Атланта, а тя е твърде праволинейна за секс по телефона. Вместо голи снимки, сигурно му праща илюстрации на фалопиевите си тръби. Протяга ми ръка със съвършен маникюр в комплект с дървена усмивка. По блузката ѝ няма и една гънка, макар полетът им да е траял колкото моя, няма и следа от пот. Е, да си наполовина змия, явно си има и предимства, най-вече ниска телесна температура.
– Съжалявам за Джоел - казва ми тя.
Примигвам глуповато. Първо, защото съвсем съм забравила, че семейството на Сикс все още го нарича с кръщелното му име, което той мрази и в червата. И второ, защото къде, по дяволите, е тъпакът, който ми звънна преди няколко вечери и се кле напоително колко се бил променил? Повдигам се на пръсти да погледна между тях. Не съм ниска, почти метър и седемдесет съм, обаче всички те са толкова високи, че нищичко не виждам.
– Какво?
Те се споглеждат, явно знаят нещо, което аз не знам, и стомахът ми се смъква в петите.
– Писах ти - казва Бет. – Не си ли го получила? Явно не си. Да му се не знае... На летищата вечно няма сигнал.
Свъсва чело и почва да бърника нещо по настройките на телефона си. Вероятно се надява да побутне някак въпросното съобщение. И да го получа, голям праз. Каквото и да е, вече едва ли има значение.
– Той е в затвора - съобщава ми Джош без сянка на емоция.
Прихвам. Така де, да прелетиш половината свят за ваканция със семейството на Сикс, но без въпросния Сикс, е толкова абсурдно и толкова ужасно, че няма начин да е вярно.
– Какво?!
– Просто голямо недоразумение, това е - бърза да ме успокои Бет, а Джош върти очи. – Претърсили групата на летището в Токио. Намерили марихуана в багажа на едно от момчетата и ги арестували всички. Но адвокатът се кълне, че до утре ще ги пуснат под гаранция и до три дни всичко ще се уреди.
Гледам я. Тя сериозно ли ми казва, че ще трябва да прекарам няколко дена с двойка на пенсионна възраст, която съм виждала веднъж, и с още двама, които ненавиждам, единият от които каза на майка си - уж тихо, но аз съвсем ясно го чух - да заключи семейното сребро, преди да съм офейкала с него. Обаче никой не се смее, а Бет определено е примижала. Ако всичко това беше глупава шега, жената едва ли щеше да изглежда толкова притеснена."
Из книгата
