Пътуване до Края на света
A Journey to the End of the World

Двуезично издание на български и английски език. "Искрено завиждам на всеки, стъпил за пръв път на Антарктида. Най-студеният, най-ветровитият, най-високият и най-пустинният континент на Земята неудържимо привлича хората през последните два века от човешката история. Всеки, стъпил на суровите ледено-каменни брегове с мързеливо изтягащи се тюлени и тромаво поклащащи се пингвини, които ловко се гмуркат в леденостудените и кристалночисти води. Там властват космически студове и ураганни ветрове, феерия от цветове в играта на слънчевите лъчи, безкрайните снежни простори и ледени скулптури сякаш са изваяни от ръката на невидима вълшебница. Магия властва над този далечен южен континент, наречен Антарктида. Той е предизвикателство за човешкия дух, който е дръзнал не само да го завладее и опознае, но и да съхрани красотата му за бъдещите поколения.

Пътуването до Края на света започва от летище София и ден след ден читателят преживява премеждията на малката група от 23-тата Българска антарктическа експедиция през Буенос Айрес, Пунта Аренас и къщата на Инес, военните самолети Херкулес и испанския океанографски кораб Есперидес до пристигането на полярната ни база Св. Климент Охридски. Необичаен екзотичен маршрут, описан живо, пъстро, с постепенно нарастващо нетърпение и очакване на срещата с мечтаната Антарктида."
Проф. д-р Христо Пимпирев

"I sincerely envy everyone setting foot on Antarctica for the first time. The coldest, windiest, highest, and most desolate continent on Earth has been alluring people for the last two centuries of human history. For those who have stepped on its inhospitable shores and caught their first glimpse of seals lazily sprawling on the icy stone, or of penguins agilely waddling and diving into the ice-cold, crystal-clear waters, the magnificence of the continent's nature holds unending fascination. Cosmic cold and hurricane winds rule the place, while the play of sunrays brings an extravaganza of colors against the endless snowy vistas and ice sculptures that seem to have been chiseled by the hand of an invisible fairy. There is a kind of magic reigning over this distant southern continent called Antarctica. It continues to challenge the human spirit which has dared to conquer and explore it, but also wants to preserve its beauty for the future generations.

The journey to the end of the world begins at Sofia airport, and continues with a day-by-day account of the adventures of the small team comprising the 23rd Bulgarian Antarctic Expedition. It takes the reader through Buenos Aires, Punta Arenas, Ines's house, the Hercules military aircraft and the Spanish oceanographic ship Hesperides, all the way to the arrival at our St. Kliment Ohridski Station. This is a strange, exotic route, described in lively and colorful detail but also rendering the author's rising impatience in anticipation of the meeting with Antarctica, the place she has dreamed of."
Prof. Dr. Hristo Pimpirev

"Много велики хора са стигали до Антарктида u Южния полюс. Мнозина са отбелязали немислими дори постижения. С ежедневен риск за живота, в почти непосилни условия и при жестоки лишения. Антарктида е видяна за пръв път през 1820 година от руска експедиция, оглавявана от Фадей Белингсхаузен и Михаил Лазарев. Сред най-знаковите е епичното съревнование между норвежеца Роалд Амундсен и англичанина Робърт Скот за покоряване на Южния полюс, което ще остане завинаги в историята. На 16 декември 1911 щурмова група от четирима норвежки полярници достига Южния полюс със ски и кучешки впрягове. Връщат се благополучно, като за 99 дни изминават над 3000 км. На 7 март 1912 г. от австралийския град Хобърт Амундсен съобщава на света, че Южният полюс е покорен.

През ноември 1911 г. четиринадесет души, начело с Робърт Скот, тръгват към Южния полюс и освен кучешки впрягове използват понита и три моторни шейни. За беда понитата скоро измират, а шейните се развалят. Единствено кучетата се справят отлично с тегленето на тежките шейни в снежните виелици, но за съжаление тези верни приятели на човека са твърде малко. На 260 км от полюса Робърт Скот се оказва сам с петима души от щурмовата група. Останали без кучета, те са принудени да продължат със ски, като теглят сами тежките шейни. Ha 18 януари достигат Южния полюс, но вместо славата на първооткриватели там ги чака норвежкото знаме. Разочарованието е голямо и духът им бързо пада. Завръщането се превръща в героична епопея. Деветдневна буря погребва в ледената си прегръдка героите от покоряването на Южния полюс само на 20 км от хранителния склад. Последните думи на капитан Скот ca записани в дневника му на 29 март 1912 г.: "Останало ни е гориво за две чаши чай на всеки и суха храна само за два дни. От 21 март навън върлува свирепа фъртуна. Мисля, че няма на какво да се надяваме. Всеки ден очаквам да се измъкнем и да тръгнем към депото, което е само на 11 мили от нас, но не можем да се покажем от палатките. Ще се съпротивляваме докрай, но ставаме все по-слаби и този край не ще да е далеч. Прощавайте, не съм в състояние да пиша повече. За Бога, не изоставяйте близките ни!"

Преди четвърт век и ние, българите, се включихме в щурма на суровия Леден континент. Професор Христо Пимпирев пише в дневника си:
23.12.1987 г.
"Отново времето е отвратително. Навън Фил е направил антарктическа тоалетна. Тя представлява стена от ледени блокове по посока на вятъра и голяма дупка под нея. Когато влезеш, отгоре ти сe сипе снежен прах, но все пак е по-добре, отколкото направо на виелицата. Поставеният отстрани прът не е за да се пазиш от зверове, а за да се намери клозетът, когато нищо не се вижда от виелицата. Това е мястото на земята, където не можеш да срещнеш друго живо същество поне на 200 км от морския бряг. Единствените живи същества в ледената виелица в момента сме ние четиримата, а на нашия остров, който е 400 км дълъг и 230 км широк, има само още двама изследователи на база Фосил Блъф. Днес почти не видяхме Борето и Фил, тъй като да си подадеш носа навън е цяло геройство. Малко развлечение са емисиите по радиото, от които разбираш, че не си само ти, а и други са на същото дередже, пък на Ротера са пуснали течаща вода. Това по-добре да не ни го бяха казвали, защото ние тук сигурно ще се вмиришем от мръсотия. Температурата на Дисепшън е 12°С над нулата и грее слънце. Направо тропик. На нас ни стига тази награда, че сме в истинската Антарктида. Имахме храна за 40 дни, парафин за 60 и бензин за 250 км. До края на януари ще изкараме, а после ще хвърляме чоп кого да изядем пръв, както се шегува Пит. Ако времето не се оправи, ще се разболеем от лежане и бездействие, захвърлени накрай света, сред безкрайна ледена планинска пустош, брулени от побеснял и озверял снежен ураган. Температурите отново паднаха и може би са -15° С."
Из книгата

Людмила Филипова следва магистратура по астрономия към Физическия факултет на Софийския университет Св. Климент Охридски. Завършила е специалност Икономика и управление на индустрията в УНСС и има магистърска степен по мениджмънт от Сити Юнивърсити САЩ.През 2009 г. завършва програма по творческо писане в Оксфорд. Участник е в българската антарктическа експедиция през 2015 и 2016 г.

Автор е на книгите Анатомия на илюзиите (2006), Червено злато (2007), Стъклени съдби(2008), Мастиленият лабиринт (2009), Антихтонът на Данте (2010), Аномалия (2011), Печатна грешка (2012), Където се раждат ангелите (2013), Войната на буквите (2014) и документалната книга Пътуване до Края на света (2015), Смисълът (2017), някои от които са преведени и издадени в Америка, Русия, Сърбия, Гърция, Румъния, Кипър и Турция. По три от романите се разработват международни филмови продукции. National Geographic засне и излъчи документален филм с участието на Людмила Филипова по романа ѝ Мастиленият лабиринт. През 2011 г. е наградена с отличието Жена на годината. Книгите ѝ са преиздавани многократно в големи тиражи. Член е на APECS и на БАИ. Има номинации в престижни международни литературни конкурси.