"Всичко започна от мъжа от Архиви - мрачния мъж с надменните маниери, който не подозираше нищо, затворен в превзетия си свят на стармисъл. Онзи, когото Сайм наричаше Стария нещастник.
Той не беше напълно непознат за Джулия. Служителите от трите отдела - Художествена литература, Архиви и Проучване, ходеха заедно на второ хранене в тринайсет часа, така че всички се познаваха по физиономия. Но дотогава той просто си беше Стария нещастник - онзи, който изглеждаше така, сякаш е глътнал муха, който кашляше повече, отколкото говореше. Същинското му име бе Другаря Смит, макар че другаря някак съвсем не му прилягаше. Разбира се, ако се чувстваш неловко да наричаш някого другарю, по-добре съвсем да не го заговаряш. Беше слаб и с много светла кожа. Изглеждаше добре, или би изглеждал добре, ако не беше винаги така намусен. Никога не се усмихваше, виждали го бяха само изкуствено да се подхилва от чисто партийно благочестие. Веднъж Джулия направи грешката да му се усмихне и в отговор получи изражение, което можеше да вкисне мляко. Хората говореха, че се справял с работата си отлично, но не можел да напредне, защото родителите му били неличности. Предполагаше се, че това го е озлобило.
И все пак беше срамно как Сайм го тормозеше. В Министерството на истината Сайм работеше в отдел Проучване, където съставяше думи на новговор. Целта им бе да пречистват мозъка на всеки човек, но в действителност бяха супертрудни за заучаване. Повечето хора криво-ляво се справяха, но стария нещастник, дори когато се опитваше да каже недобър, сякаш премяташе горещи картофи в устата си. Сайм използваше това, за да му върви по петите, сякаш бяха най-близки приятели, и да го обсипва с термини от новговор, наблюдавайки го как се мъчи. На Стария нещастник не му понасяха и публичните екзекуции, затова Сайм му говореше за обесванията, на които бил присъствал, имитирайки звуците на душащите се мъже и повтаряйки колко му харесвало, когато им увиснели езиците. Стария нещастник определено побеляваше като платно. Сайм изпитваше удоволствие от този тип забавления.
Джулия бе разговаряла с този мъж само веднъж, когато се бяха засекли на една и съща маса в столовата. Тогава все още хранеше надежди за него. Привлекателните мъже в Истината бяха много малко и тя си мислеше, че може да си позволи едно влюбване в Смит, за да изкара приятно скучния ден. Така че му беше дърдорила с повече увлечение, отколкото се изискваше, за новия тригодишен план и за това как за късмет в Художествена литература привлекли нови работници, все за чест и слава на Големия брат, а как се справяли в Архивния отдел?
Вместо да отговори, той бе казал, без да я погледне в очите:
– Значи работиш на една от машините за писане на романи?
Тя се беше засмяла.
– Поправям всичко, което се повреди, другарю. Не е само една машина. Каква ще да е тая машина, та да трябва по цял ден да я поправям!
– Винаги те виждам с гаечен ключ.
Очите му се насочиха към червения пояс на младежкия антисекс съюз на кръста ѝ. Беше забелязала, че тъпият досадник се плаши от нея. Мислеше, че тя ще го докладва за престъпсекс! Като че можеше да види мръсотиите, които се въртяха в главата му!
А след това нямаше особен смисъл за разговарят. Бяха довършили яденето си в мълчание.
Нещата се промениха през сутринта, когато О'Брайън дойде в Художествена литература - априлска сутрин с ниско небе и зли ветрове, от които целият Лондон така хлопаше и стенеше, че сякаш щеше да се срине до основи. Поради идването на О'Брайън Художествена литература приличаше на истинска лудница – всеки демонстрираше колко здраво може да работи. Откъм Джулия обаче работата беше секнала. Тя прекара цялата сутрин в стоене на пътеката, напразно очаквайки появата на жълтите флагчета, означаващи, че някой се нуждае от ремонт. Обикновено тези флагчета никнеха като гъби след дъжд и тя по цял ден тичаше във всички посоки в отговор на постоянното: "Другарко, тук нещо хлопа... О, сега вече не хлопа. Може ли само да погледнеш?".
Повечето заявки за поддръжка бяха просто поводи за кръшкане, за приказки и за джин, но Джулия винаги играеше ролята си, като изключваше машината и се правеше, че търси източника на привидния проблем. Днес в салона нищо не хлопаше. Всички се страхуваха твърде много О'Брайън да не ги сметне за саботьори. Цяла сутрин Джулия крачеше по пътеката между машините, умирайки за една цигара, но знаеше, че запуши ли, ще придобие престъпно безделен вид.
Художествена литература представляваше огромен фабричен цех без прозорци, заемащ първите два сутеренни етажа на Министерството на истината. Пространството бе запълнено основно със сюжетни машини - осем гигантски съоръжения, които изглеждаха като обикновени кутии от лъскав метал. Вътрешността им представляваше зашеметяващ набор от сензори и трансмисии. Само Джулия и нейната колежка Еси умееха да пълзят из тях, без да нанасят щети. Централният механизъм беше калейдоскопът. В него имаше шестнайсет комплекта зъбци, които избираха и пренасяха елементите на сюжета - стотици метални разновидности, които биваха улавяни и изхвърляни, докато не се намереше група, която да си пасва добре.
Този успешен модел се сглобяваше - отново с помощта на машини - върху намагнитизирана плоча. Плочата се потапяше в тава с мастило, след което се завърташе и се отпечатваше върху ролка хартия. Отпечатаната част от хартията се отрязваше и отговорникът по продукцията я освобождаваше. Резултатът представляваше отпечатък във вид на таблица, наричан шеговито бинго карта, на който бяха кодирани елементите на разказа: жанр, главни герои, основни сцени. Веднъж един служител от Пренаписване се беше опитал да обясни на Джулия как се тълкуват, но безуспешно. Дори и след пет години работа в цеха те не значеха за нея повече от изтазийското пиктографско писмо.
Сега тя наблюдаваше как един отговорник по продукцията грабва от ролката нов отпечатък и започва да го размахва, за да изсуши мастилото. Когато остана доволен, той го нави на руло и го постави в зелен цилиндър, който пъхна в една пневматична тръба. От мястото, където бе застанала, Джулия можеше да проследи полета на цилиндъра през плетеницата от полупрозрачни пластмасови маркучи на тавана до падането му в едно кошче в южния край на помещението. Там се намираше Пренаписване, където мъже и жени седяха в дълги редици, мърморейки в говорписите и превръщайки бинго картите в романи и в разкази. Но на този етап вече не се използваха машини и интересът на Джулия свършваше дотук.
Тя бе в постоянен захлас от сюжетните механизми, от това как работеха и от начините, по които можеха да се повредят. Знаеше формулите на мастилата и обичаше да обяснява защо синьото създава проблеми. Знаеше как хартията се държи стабилно и какво може да я накара да се нагъне или намачка. Знаеше до болка кога някоя част скоро ще трябва да се сменя и как да подаде поръчката, за да не бъде отхвърлена от Комитета по капиталовите стоки. Но за книгите, които бяха крайният резултат, знаеше малко, а и не се интересуваше от тях.
Веднъж един приятел от Пренаписване ѝ каза, че и той бил същият, а преди бил страстен читател. "Казват, че ако обичаш колбаси, никога не трябва да гледаш как се правят. След това се отвращаваш. Така съм и аз с книгите." За Джулия тази сентенция не важеше за колбасите. Беше правила и яла колбаси, без да се замисля; веднъж беше яла суров салам, за да спечели бас. Но важеше за Победата на революцията: Всичко за Големия брат или Военна медсестра VII: Лариса."
Из книгата
