Часовете на опала

Опаловите часове са най-истинското време от денонощието. Настъпят ли вечер, когато слънцето още не се е скрило и отблясъците му осветят небето, облаците стават ту ефирно розови, ту гълъбови - прелестни са. Граничните състояния на деня и нощта. А има ли граница, има и спирка. Дали времето спира, или ти спираш, не е ясно. Но спираш и се вглеждаш в себе си, в света. Опаловите часове са заредени с алюзии на действителността. Те внушават по заобиколен начин това, което става с героите в книгата, с живота им, в паралел със съдбите им четеш едно нещо, а си представяш друго. Като в мъгла, когато пред очите ти се изправя страховитото с размити очертания. Доближиш ли го обаче, се оказва, че е съвсем друго и не е толкова страшно.

Тъкмо затова са опаловите часове, за да дадат възможност на осезанието да проникне по-дълбоко от зрението. Когато можем да се избавим от тайните и страховете си.

Юлия Дивизиева живее в София. Завършила е Библиография и Кинопедагогика. Работи като редактор и рецензент. Пише стихове и проза. Автор е на книгите: Кукувича прежда - разкази (2015); Полутон, полусянка - поезия (2016); Двайсет и пети кадър - повести и разкази (2017); И малките неща - поезия (2018); Ана от острова - роман (2019), Хора, птици и ангели (2020) - сборник с разкази и есета, всички издадени от издателство Факел. И на книгата за деца Заза и Фин (2020) на ИК Знаци. Публикувала е в различни електронни и печатни издания. Има участие в сборници и алманаси. Член е на СБП и на Лигата на българските писатели в САЩ и по света.

"Флориана и Йова се намериха на едно от най-необичайните места - черквата на Централните софийски гробища. И двете бяха в черно, носеха свещи и цветя. В светлото петно пред вратата на храма те се изправиха една до друга. Стъписани от дъжда, кръстосаха погледи. Скръбта за миг се отдръпна от лицата им, оставила място на изненадата. Първите мисли, минали през главите им, бяха: "Колко е съсипана", "Колко е красива в скръбта си!", но не ги изрекоха, а се попитаха почни едновременно:
– За кого сте тук?
– За последния ми съпруг, бог да го прости! - рече Йова.
– Аз съм за Петър, мир на праха му.
– Какъв ви е Петър?
– Моят последен мъж - отвърна Флориана и с присъщото си чувство за хумор попита: – Много ли мъже сте имали?
– Четирима законни и още няколко - отвърна ѝ съвсем делово Йова.
– Е, аз имах двама по документи, другите няма да ги броим, мястото не е подходящо. Само мъжете броят завоевания, ние броим влюбвания. Мога много да разказвам за моите.

Опечалените съпруги се отдалечиха под ситния ръмеж на дъжда. В края на алеята всяка пое към своя последен мъж. След половин час щяха да си тръгнат заедно. Кой ли събра пътищата им?!

Както само пред непознат можеш да разкриеш душата си, така стана и с тях. Докато онази, която се вре навсякъде - съдбата, не сложи край на приказките им.

Следващата събота пак се видяха на същото място. Побъбриха и се уговориха за кафе през седмицата.

Броят на часовете, които започнаха да прекарват заедно, се увеличаваше след всяка среща. Времето за приказки все не им стигаше. Имаха любимо кафене и винаги, когато можеха, се отбиваха в него. Ходеха на кино и театър, на изложби. Бяха свободни, с пораснали деца. Гостуваха и в домовете си. Флориана готвеше вкусно и често канеше приятелката си на вечеря.

Срещите им спряха преди две години, когато състоянието на Йова рязко се влоши. Тя се застоя вкъщи, не ѝ достигаше въздух. Така започнаха дългите им телефонни разговори - от ден в ден, от година на година."
Из книгата.