Моята любима страна

"Искате ли да научите откъде дошъл Путин? Какви са днешните руски хора? И защо са такива, каквито са? Прочетете тази книга. Авторката години наред си води дневник за душата на своя народ - с любов и омраза. Учените твърдят, че за душата няма място в човешкото тяло. Къде се намира тя тогава? Костюченко посещава домове и училища, сяда около масите на сватби и тържества и задава на родители и деца въпроси за любов и омраза. И така пред нас се възправя чудовището, чиито следи днес виждаме в Киев, Буча и Ирпин същото онова чудовище, което хвърля целия свят в ужас за неговото бъдеще."
Светлана Алексиевич, носител на Нобелова награда за литература

"Елена Костюченко е важен пътеводител в XXI век. Тази Русия, за която тя разказва тук, с онази Русия, която всички ние трябва да проумеем."
Тимъти Снайдър

"Костюченко не само намира път към мрака, тя успява да стигне в най-непрогледните му ъгли... Добрата новина, която изгрява там, с нейният талант. Прочетете я. Струва си."
Дмитри Муратов, главен редактор на Новая газета и носител на Нобелова награда за мир

"У това момиче има повече мъжество, отколкото у стотина мъже. Ето защо винаги съм се чувствал толкова неловко да наричам себе си журналист. Не всеки има право да нарича себе си журналист. Елена си е извоювала това право хилядократно."
Виктор Шендерович

Книгата е част по поредицата Памет на издателство Жанет - 45.

Елена Костюченко е руска журналистка, писателка и ЛГБТ-активистка, дългогодишен репортер на опозиционния руски вестник Новая Газета, който бе забранен в Русия след началото на войната в Украйна. Родена е в Ярославъл на 25 септември 1987 г. Израства без баща, отгледана е само от майка си. Първоначално Елена иска да стане певица, учи в музикално училище, участва във вокална група. Когато в гимназията предлагат на Елена да премине начално професионално обучение, тя избира журналистика и полиграфия. На гимназистите били обещани хонорари за всяка публикувана статия. Така, още като ученичка, тя работи две години в ярославълския вестник Северный край.

През 2004 г. Костюченко се мести в Москва, за да следва във факултета по журналистика на Московския държавен университет, а година по-късно започва работа в Нова Газета. Предпочита разследващата журналистика, става известна със статиите и репортажите си, посветени на сложна тематика - убийства, насилие, невидими общности, проститутки, наркомани, бездомници, обитатели на психоневрологични интернати, наказателните дела срещу ЛГБТ-общността, екология и други. Работи в екип с фотографката Анна Артемиева. Текстовете от този етап от живота ѝ по-късно са издадени в сборника Условно ненужните.

През 2014 г. заминава за Донбас и прекара следващите няколко години в писане за войната там. През 2020 г. пише за екологичната катастрофата в Норилск. Непосредствено след началото на руската инвазия в Украйна тя заминава в командировка на фронта и пише няколко репортажа - от Одеса, Николаев и окупирания от руските войски Херсон (този репортаж е публикуван в Новая Газета в цензуриран вид, заради местния закон за фейковете за армията). Готви се да стигне и до Мариупол, но в процеса на подготовка става известно, че има заповед да бъде убита и главният редактор на Новая Газета я спира. Непосредствено след това Костюченко заминава за Германия и се установява в Берлин. Нейният вестник е спрян и тя започва да работи за друго опозиционно издание - сайта Медуза, където са препечатани военните ѝ репортажи.

През 2023 г. е публикувана книгата ѝ Моята любима страна. Нито едно руско издателство не дръзва да я издаде и тя излиза в издателство Медуза - сайтът от години има седалище извън Русия. Книгата попада в списъка с най-добрите книги на 2023 г. на списанията Time и The New Yorker. През 2024 г. английското издание на книгата получава Pushkin House Book Prize за най-добра нехудожествена книга, посветена на Русия и публикувана на английски език в рамките на предишната година.