"Звуците на аржентинското танго може да лъжат, но не и картината на екрана. Кадри в цвят сепия, мъже с широкополи шапки и бричове драпат в индийска нишка нагоре по скалата с пикел в ръка, който сякаш е взет направо от музея на планинарството в Шамони или Цермат, после отстъпват място на цветна картина: широка кордела планини, нахлузена върху светлосиньо небе. Тангото плавно преминава в по-тежка, леко дразнеща ушите музика. Наведената фигура в тъмносин гащеризон се придвижва бавно, крачка след крачка, сякаш напук на завладяващия ритъм, който звучи като фон. Нагоре и още нагоре.
Една крачка, втора, трета, дълбоко поемане на въздух, ниско наведена глава. Ръцете са тежко отпуснати върху пикела. Подметките на тъмносините обувки марка Кофлах се зъбят на камерата с черните зъбци на котките, които са ги стиснали в здрава хватка. Вдишване - едно, второ. Дълбоко, изтръгващо остатъците въздух от дробовете, които работят здраво като съдрани мехове. Десен крак, ляв крак, бавно. Ръката приплъзва към тила бялата вълнена шапка с мотив от Андите. И още веднъж същото. Този път в обратен ред: първо левият, после десният крак. Още една крачка, и още една.
14 май 1995 година Предиобед. Струите дъжд плющят неуморно по тротоара и пръскат входната врата на Музея на спорта и туризма във Варшава. На четвъртия ред в малка прожекционна седи Майката. Вперила поглед в екрана, не помръдва. Знае филма наизуст. Прекрасно знае, че след малко дъщеря ѝ ще покори Аконкагуа - най-високия връх на двете Америки. В погледа ѝ няма притеснение или съжаление. За нея, Майката, нищо не е приключило на 13 май 1992 година, на 300 метра под третия по височина връх на Земята - Кангчендзьонга. За нея времето е спряло, а дъщеря ѝ все още крачи към висините в своя керван на мечтите...
"Малцина са способни да предскажат накъде ще ги отведе пътят им, додето не стигнат неговия край."
Дж. Р. Р. Толкин, Властелинът на пръстените: Двете кули
Проблясването на светкавиците и щракането от натисканите затвори на фотоапаратите се сливат в непрекъснат низ от светлини и звуци. Залата за пристигащи на летище Окенче трудно побира всички желаещи. Цветя, ръце, готови да подложат снимки за автографи, тефтери, обективи, вратове, нетърпеливо извърнати към изхода за пътници. Импровизирано телевизионно студио на S2 чака в залата, там е и радиото. Най-после тя излиза. Облечена е с вълнено поло на райета и непалско яке с качулка, носи букет есенни цветя и галоши - багажът ѝ още не е стигнал до Варшава. Широко усмихната брюнетка. Чак не им се вярва - на онези, които са врели и кипели по зъберите на Татрите или из острите игли на Алпите, късали са дробовете си по време на първите експедиции в Хиндукуш, Памир или най-сетне в Хималаите, нито пък на другите, които никога не са държали пикел в ръка, но пък тяхното въображение е разпалено от случващото се и изпитват необичайна тръпка, национална гордост. Първият поляк на Еверест, Покрива на света!
Все някога трябваше да се случи. Първият поляк, по-точно полякиня! А още по-точно, първата европейка, третата жена в света и осемдесет и първият човек в списъка на всички успешни изкачвания. Какво ли си е помислил в онзи момент - ако е бил пред телевизора или до радиото - Богдан Янковски, планинар, инструктор по алпинизъм, научен работник от Техническия университет във Вроцлав? Дали е стиснал устни в полуусмивка, поклащайки глава, и е казал нещо от рода на: Ох, не помня къде и кога научих новината. Но се зарадвах, рекох си: Нашата смела Ванда!. Дали в засмяната, плътно обградена от журналисти брюнетка е разпознал онова момиче с мотора Юнак край шосето? Момичетата на мотори навремето са рядкост, как да не спре човек? И то такива красиви момичета? Какво има? Ааа, горивото ли ти свърши, ами добре. Качвай се, ще те метнем.
Годината била 1961
-ва. Било нещо съвършено ново. Вълнуващо. Непредсказуемо. И този страх... Адреналин, който не може да се сравни с онзи, преди да излезеш на игрището. Отборът си е отбор, залата си е зала, а тук... Скалата, допирът и ароматът ѝ, пръстите, търсещи опора, издатина, хватка. Кръвта шуми в ушите. Страх. Експлозия! Така Ванда описва този момент пред Бил Биркет. Усеща, че катеренето е нейното нещо! "И как ти се стори първото катерене - пита я Бил. – Лесно ли беше?"
"По-скоро лесно - отвръща. – Не беше красиво, нито с добър стил, но за първи път бях на Скалите. Гранитни, стотина метра високи. Приятелите ми покатериха заедно с мен, но за кратко, защото бях начинаеща, а те искаха да катерят сами. Бях много развълнувана, имаше една скала като камина и тръгнах да я катеря. Катерех ли, катерех. Колегите ми здраво се изплашиха, защото бях сама." Разбира се, че ще се изплашат. Сигурно им е дала записките си от лекциите. В знак на благодарност я канят да отиде с тях на Скалите, просто така, нищо ангажиращо, пък и защо да не прекарат малко време с толкова хубаво момиче. Може дори да ѝ покажат нещо, но веднага да катери? Да не преувеличаваме.
В университета Ванда си има компания - движи с Богдан Янковски и Януш Ференски. Интересува се от телеграфия, затова от време на време се отбива в общежитието на Техническия университет, макар някои да твърдят, че поводът за посещенията е малко по-друг. Янковски е влюбен в планината и след прибирането си от практиката в СССР Ванда заминава с него за Жельона Гура в Соколите планини. Там е скалата Сукенице - характерна с една цепнатина, много дълбока цепнатина. Затова от едната ѝ страна се е образувала широка камина. Ванда е още дрисла. Красавица е, факт, но си е дрисла. Затова нека да седне ето тука на пънчето в ниското и да почака, докато мъжете смачкат стената и се покажат горе. Момичето сяда, как иначе. Янковски и Вахович тръгват нагоре. От другата страна. И мачкат. Изведнъж на един труден участък чуват задъхано дишане. "Слушай, Джон - така казват на Янковски, – струва ми се, че Ванда се катери."
"Ти пък, луд ли си?", възкликва Джон. Гледката отгоре не оставя никакво съмнение: Ванда се е напъхала в камината 20 метра над земята, соло, без въже, без осигуровка, изплашена е и едвам се държи. "Само не казвай нищо - обръща се Вахович към Джон, – да не вземе да полети." Слизай! Слизай ти казвам! Или, не, по-добре почакай, някак ще те свалим оттам. Сигурно са подхвърляли някакви глупави мъжки квалификации, макар че в разказа ще останат само цензурираните. Янковски прави възел, хвърля го на дрислата, която действително се осмелява да погледне евентуалните си спасители, но в същото време, сериозно мотивирана, тръгва още по-бързо нагоре. Въжето? Притрябвало ѝ е! Не го приема. И къде отива? Много ясно - продължава нагоре.
"Тогава за първи път се изкатерих директно до върха - записва думите ѝ Бил. – Много ми хареса. [...] Никога след това не се престраших да мина по този маршрут без въже или партньор."
Из книгата
Рейтинг: 8.00 / 1 глас
