"Пожарът започна с горещина, дим и светлина. Като свръхестествен звяр, проправяйки си път от утробата с нокти и зъби, той избухна за живот с крясък, който прерасна в оглушителен ропот. И промени всичко за един великолепен миг. Също като този звяр пожарът пропълзя по дървото и беляза с черните си, властни пръсти онова, което допреди малко беше чисто и светло. Пожарът имаше очи - червени и всевиждащи, и разум, който бе толкова всепроникващ, така всеобхватен и могъщ, че запомняше всичко в орбитата си. Той го виждаше като някакво живо същество - един позлатен, тъмночервен бог, който съществува само за да руши. Бог, който взема онова, което иска, без разкаяние, без угризения, без милост. С истинска пламенност и жар.
Пред него всичко падаше на колене - коленичещи молители, които го боготворяха, дори когато биваха изяждани. Но той беше този, който го създаде. Така че той беше богът на огъня. По-силен от пламъците, по-хитър от топлината, по-зашеметяващ от дима. Огънят не съществуваше, преди той да му даде живот. Наблюдавайки го как приближава, той се влюби.
Светлината трепкаше по лицето му, танцуваше в омагьосаните му очи. Взе си една бира и се наслади на свежата ѝ студенина в гърлото си, докато по кожата му се разливаше топлина. В корема му се надигаше възбуда, а в мозъка - учудване. Възможностите проблясваха във въображението му, докато пожарът се катереше по стените. Беше прекрасно. Беше опияняващо. Беше забавно. Докато гледаше как пламъците идват към него, той се изпразни. И в този миг съдбата му бе предопределена, жигосвайки с печата си сърцето и душата му.
Балтимор, 1985
Детството на Катарина Хейл свърши през една августовска нощ, няколко часа след като "Ориоулс" разбиха "Рейнджърс" на стадиона "Мемориал", ритайки тексаските им задници - както се изрази баща ѝ, - с девет на едно. Родителите ѝ бяха си взели една свободна вечер, нещо, което си позволяваха изключително рядко, за да заведат цялото семейство на мача, а това направи победата още по-сладка. Повечето вечери единият от тях, а най-често и двамата, прекарваха дълги часове в "Сирико" - пицарията, получена в наследство от бащата на майка ѝ. Там преди осемнадесет години родителите ѝ се бяха срещнали. Майка ѝ била млада, трептяща от живот осемнадесетгодишна девойка - така разказва историята, - когато баща ѝ, двадесет и две годишният Гибсън Хейл, влязъл важно, за да си вземе парче пица. "Влязох за една пица - обичаше да казва той, - а получих италианска богиня."
Баща ѝ често говореше по този странен начин, но на Рина ѝ харесваше да го слуша. Десет години по-късно той също така m,rof/r и пицарията, когато дядо ѝ и баба ѝ решиха, че е време да обуят своите обувки за пътешествия. Бианка, най-младата от техните пет деца и единствената им дъщеря, я получи заедно със своя Гиб, след като нито един от братята ѝ не я пожела. Цели четиридесет и три години "Сирико" се намираше на едно и също място в балтиморската Малка Италия. Възрастта ѝ надхвърляше годините на баща ѝ, един факт, който я удивляваше. Сега нейният татко, който нямаше нито капка италианска кръв във вените си, управляваше ресторанта заедно с майка ѝ, която пък бе италианка до мозъка на костите.
В "Сирико " почти винаги беше препълнено и имаше много работа, но Рина не се оплакваше, когато трябваше да помага. По-голямата ѝ сестра Изабела хленчеше, защото понякога я караха да работи в събота вечер, което ѝ пречеше да излиза на срещи с момчета или приятелки. Но Бела се оплакваше почти през цялото време и от всичко. Най-много я беше яд, че най-голямата им сестра Франческа си имаше собствена стая на третия етаж, докато тя все още спеше с Рина. Ксандър също си имаше собствена стая, защото беше единственото момче в семейството, макар и най-малкият. Да живее в една стая с Бела беше хубаво, дори забавно, докато сестра ѝ не навърши тринадесет и не реши, че вече е голяма, за да се занимава с нещо друго, освен да говори за момчета, да чете модни списания и да си играе с косите си."
Из книгата
Рейтинг: 9.38 / 21 гласа
