"Жарава по суха трева
С напредването на утрото слънцето удължаваше сенките на Галад и тримата му бронирани спътници, подкарали в лек галоп конете си по пътя, изпънал се през гъстия лес от дъбове, клен и липи, по повечето от които червенееха филизите на настъпващата пролет. Галад се опитваше да не мисли за нищо, но разни дреболии не преставаха да го тормозят. Цареше пълна тишина, нарушавана само от ритмичния тропот на конските копита.
Нямаше птица, която да изчурулика от клоните, нито катерица, която да изцвърчи. Твърде тихо бе в този ден за това време на годината, сякаш гората бе затаила дъх. Някога, много преди да възникнат Амадиция и Тарабон, това бе главен търговски път и дори и сега тук-там по здраво утъпканата жълтеникава глина личаха кръпки от древната каменна настилка. Самотната селска талига далеч пред тях, теглена от тътрещ се вол, бе единственият друг признак за човешки живот. Търговията се бе изместила далече на север, фермите и селцата из района се бяха стопили, а прочутите изоставени рудници на Еглар си оставаха изгубени сред високите хълмисти ридове, започващи на няколко мили на юг. Тъмни облаци, струпали се в тази посока, носеха закана за следобеден дъжд, стига бавното им настъпление да продължеше. Ястреб бе излязъл на лов по края на леса и разперил червени криле кръжеше покрай дърветата. Както бе тръгнал на лов и самият Галад. Ала в сърцевината, не по края.
Имението, дадено от сеанчанците на Еамон Валда, изникна пред очите му и той дръпна юздите; съжали, че не носи шлем, чиято каишка да затегне за оправдание. Трябваше да се задоволи със стягането на оръжейния колан, уж че се е смъкнал. Да носи броня нямаше смисъл. Ако утрото минеше, както се надяваше, все едно щеше да се наложи да смъкне нагръдника и ризницата. А ако нещата тръгнеха зле за него, бронята бездруго нямаше да му осигури повече защита от това бяло палто.
Имението - някогашна лятна резиденция на краля на Амадиция в дълбоката провинция представляваше грамадна постройка със син покрив, обрамчена с боядисани в червено тераси, цял дървен палат с дървени вити кули по ъглите над каменна основа като нисък стръмен хълм. Пристройките, конюшни и складове, а и къщурките за ратаите и работилниците на занаятчиите се бяха сгушили по земята сред широката поляна, обкръжаваща главната сграда, но бяха не по-малко великолепни в сините си и червени багри. Около тях се мяркаха неколцина мъже и жени, дребни фигурки от толкова далече, играеха и деца под зоркия поглед на възрастните. Привидна обичайност там, където нищо не беше обичайно. Спътниците му седяха в седлата си, в лъснатите си до блясък шлемове и нагръдници, и го гледаха безизразно. Конете им тъпчеха нервно на място, сутрешната бодрост на животните още не беше се похабила след кратката езда от лагера.
– Разбираемо е, че премисляш, Дамодред - отрони Тром. – Обвинението е сурово и жлъчно, но...
– Нищо не премислям - прекъсна го Галад. Взел беше решението си още предния ден. Но все пак му благодари наум. Тром му даде нужния повод. Когато тръгна, те просто се бяха появили и поеха с него, без дума да кажат. Тогава като че ли нямаше място за приказки. – Но вие тримата? Риск поемате, че идвате тук с мен. Риск, който не е наложителен. Както и да протече този ден, срещу вас няма да има обвинения. Тази работа си е моя, оставям ви да си гледате вашата. - Каза го твърде сковано, но не успяваше да намери думи тази сутрин, не можеше и да отпусне стегнатото си гърло.
Якият мъж поклати глава.
– Законът си е закон. И като нищо мога да се възползвам от новия си ранг.
Трите златни пискюла се виждаха зад огнения слънчев изгрев на белия му плащ. Мнозина бяха загинали при Джерамел, сред тях и цели трима лорд-капитани. Тогава се сражаваха със сеанчанците, не им бяха съюзници.
– Вършил съм тъмни неща в името на Светлината - каза навъсено мършавият Биар и хлътналите му очи лъснаха, сякаш беше лично обиден. – Тъмни като безлунна нощ, и сигурно пак ще ги върша, но някои неща са прекалено тъмни, за да се позволят.
– Така е - измърмори младият Борнхалд и отри уста с металната си ръкавица. Галад винаги мислеше за него като за младия, макар да бе само с година-две по-млад от самия него. Очите на Дейн бяха кръвясали, предната нощ пак беше наблегнал на брендито. – Като си свършил нещо лошо, макар и в служба на Светлината, ще направиш и нещо добро, да го изравниш.
Биар изсумтя кисело. Явно не точно това бе имал предвид.
– Е, добре - каза Галад. – Но никого не ще обвиня, ако обърне. Тази работа тук си е моя и само моя.
Все пак, щом пришпори пъстрия си кон, остана доволен, като препуснаха в галоп и го догониха с развети на гърбовете бели плащове. Щеше и сам да отиде, разбира се, но присъствието им все пак можеше да го опази да не го арестуват и обесят на място. Не че очакваше да оцелее. Но това, което трябва да се свърши, трябва да се свърши. Независимо от цената.
Конските копита закънтяха по каменната рампа, водеща към главната постройка на имението и всички в широкия централен двор се обърнаха и ги изгледаха, докато влизаха: петдесет Чеда с лъскави брони и ризници, с конични шлемове, повечето на отпочинали коне, които раболепните, облечени в тъмни дрехи амадицийски коняри държаха за юздите. Вътрешните тераси бяха пусти, ако не се брояха шепата слуги, които ги зяпаха любопитно, докато се преструваха, че метат. Шестима Разпитвачи, едри мъжаги с изправената алена овчарска гега зад слънчевия изгрев, стояха плътно около Радам Асунава като лична охрана, встрани от останалите. Ръката на Светлината винаги стоеше встрани от останалите Чеда, предпочитание, което те одобряваха. Сивокосият Асунава, в справнение с чието скръбно лице Биар изглеждаше направо бузест, бе единственото присъстващо Чедо без броня и на снежнобелия му плащ изпъкваше само огненочервената гега, друг начин да се отличи. Но Галад само бегло забеляза кой е тук и очите му останаха приковани в един-единствен мъж в двора. Асунава можеше и да е замесен по някакъв начин - това си оставаше неясно, - но само лорд-капитан Командирът можеше да търси сметка на Върховния инквизитор.
Еамон Валда не беше едър, но тъмното му изпито лице му придаваше вид на човек, очакващ подчинението като нещо, което му се полага. Застанал широко разкрачен, вдигнал надменно глава - предводител от глава до пети, той носеше белозлатия си табард върху позлатения нагръдник - копринен табард, по-пищно извезан от всичко, което някога бе обличал Педрон Ниал. Белият му плащ с широко разпереното на гърдите пламтящо слънце от предено злато също бе от коприна, както и златовезаното бяло палто. Шлемът под мишницата му бе позлатен и инкрустиран с огнено слънце на челото, а на масивния златен пръстен върху ръкавицата със стоманен гръб блестеше огромен жълт камък с всечен в него слънчев изгрев. Поредният знак на благоволение, получен от сеанчанците.
Валда леко се намръщи, щом Галад и спътниците му слязоха от конете и отдадоха чест с юмрук на гърдите. Конярите притичаха угодливо да поемат юздите.
– Защо не сте на път за Насад, Тром? - В думите на Валда прозвуча упрек. – Другите лорд-капитани вече са на половин ден път."
Из книгата
Рейтинг: 9.65 / 31 гласа
