"Вчера следобед почина Обломов, нашата последна червена рибка. Усетих интуитивно, че това ще се случи още преди дни, когато забелязах, че той почти не се движи в кръглия аквариум. Не скачаше, както преди, за да получи храната си или за да гони слънчевите лъчи, които внасяха радост в неговия хабитат. Приличаше на жертва на депресия или на неин еквивалент в неговия живот на риба в плен. Много малко неща успях да опозная в това животно. Доста рядко бях надничала зад стъклото на аквариума и надзъртала в очите му, а когато това се случваше, не се задържах дълго. Мъчно ми беше да го гледам сам в стъкленото му обиталище. Силно се съмнявам, че е бил щастлив. Тази мисъл най-много ме натъжи, когато вчера следобед го видях да се носи като венчелистче от маков цвят на повърхността на малко езеро. Затова пък той бе имал повече време, повече спокойствие, за да наблюдава нас - Винсент и мен. И съм сигурна, че вероятно и той по свой начин е изпитвал жал към нас. Обикновено се учим много от животните, с които съжителстваме, включително и от рибите. Те са нещо като огледало, отразяващо заровени емоции или поведения, в които нямаме смелост да се взрем.
Обломов не беше първата риба в дома ни, а третата. Преди него бяхме имали други две със същия цвят и да, тях ги бях наблюдавала и изучавала с голям интерес. Появиха се една съботна сутрин, два месеца преди да се роди Лила. Донесе ни ги нашата обща приятелка Полин в същия, наследен от Обломов съд, в който те бяха издъхнали. Винсент и аз посрещнахме подаръка с голяма радост. Коте или кученце биха били някой трети, нехармоничен, и биха се пречкали в апартамента ни. Но мисълта да делим дома си с друга двойка ни допадна. Освен това бяхме слушали, че червените рибки носят късмет, а по онова време търсехме всякакви амулети - предмети или животни, - за да смекчим несигурността, която бременността пораждаше у нас.
Отначало поставихме аквариума върху масичка в един ъгъл на хола, огряван от следобедното слънце. Струваше ни се, че с бързите движения на своите опашки и перки те разведряваха тази стая с изглед към задния двор на сградата. Нямам представа колко ли часове бях прекарала да ги наблюдавам. Месец по-рано бях излязла в отпуск по майчинство от адвокатската кантора, където работех, за да подготвя раждането на дъщеря ми. Нищо окончателно, нито необикновено, но мен това ме объркваше. Не знаех какво да правя вкъщи. Излишъкът от свободно време ме изпълваше с въпроси относно моето бъдеще. Беше най-неприятният период от зимата и само при мисълта да се облека, за да се изправя срещу мразовития вятър, се отказвах от каквато и да е разходка. Предпочитах да си стоя вкъщи, да чета вестник или да подреждам нещата за посрещане на Лила в малката стая, която преди бе служила за кабинет, а сега щеше да стане нейна. Винсент, напротив, прекарваше много повече часове в работата си, отколкото преди. Искаше през тези последни месеци да придвижи напред проектите, които раждането на дъщеря ни щеше да забави. Това ми се струваше разумно, но той ми липсваше дори когато бяхме заедно. Усещах го далечен, изгубен в ежедневния му график и в служебните грижи, където за мен нямаше място. Често следобед, докато го чаках да се прибере, сядах да гледам как рибите сноват напред-назад, понякога бавно и ритмично, друг път френетично, преследвайки се. Научих се ясно да ги различавам - не толкова по цветовете на люспите им, които бяха сходни, колкото по поведението и движенията им, по начина, по който търсеха храната си. Освен тях в аквариума нямаше нищо друго. Никакъв камък, никаква кухина, в която да се скрият. Рибите бяха видими през цялото време и всяко действие на едната - издигане на повърхността или обиколки покрай стените на аквариума - неизменно се отразяваше на другата. Оттук онова усещане за диалог, което изпитвах, докато ги гледах.
За разлика от Обломов, тези риби си останаха без имена. Наричахме ги мъжкия и женската. Въпреки голямата им прилика можеха да бъдат разпознати благодарение на силното тяло на първия и на по-лъскавите му в сравнение с тези на неговата другарка люспи. Винсент ги наблюдаваше много по-малко, но и у него те будеха любопитство. Аз му разказвах за нещата, които смятах, че бях открила у тях, а той слушаше доволен, като за случки в нарасналото семейство, каквото сега имахме у дома. Спомням си, че една сутрин, докато правех кафе зад бара в кухнята, той ми обърна внимание, че едната риба, вероятно мъжката, бе отворила хрилете си, те изглеждаха по-големи, сякаш удвоени, и бяха обагрени в цветове.
– А женската? - попитах аз с кафеварка в ръка. – И тя ли е днес по-красива?
– Не. Тя си е същата, но почти не се движи - отвърна Винсент, залепил лице в стъклото на аквариума. – Може би той я ухажва."
Из разказа Брачната двойка червени рибки
Рейтинг: 8.00 / 1 глас
