"Михаел Шумахер мина покрай мен, облечен в своя гащеризон Бенетон, на път за гаража. Същия уикенд се запознах с Дейвид Култард, вечерях заедно с легендарния Кен Тирел, който посрещна "хлапето", както ме нарече, в кемпера си и прекарах остатъка от времето си в разходки из падока на Формула 1, като си мислех: "Ето това е животът, от който бих искала да бъда част". Работата е там, че на първата ми Гран При не гледах от трибуните, а попаднах направо в сърцето на спорта. В средата на деветдесетте години за първи път отидох на Мани-Кур, където по онова време се провеждаше Голямата награда на Франция. Оценявам, че това беше необичаен начин да се насладя на първото си състезание и беше преживяване, което повечето фенове на състезанията никога няма да имат възможността да изпитат, но за мен нещата просто се стекоха по този начин.
Започнах да гледам Формула 1 през 1991 г., когато баща ми Боб, успешен и известен журналист в един от вестниците на Флийт Стрийт, беше изпратен на Гран При на Мексико, за да замести обичайния автор на материали за Формула 1, който не се чувствал добре. Баща ми замина, а аз бях любопитна къде е отишъл. Гледах състезанието в неделя и се влюбих в този спорт. Колкото до баща ми, започна като заместник уж само за това състезание през 1991 г. и най-накрая приключи чак в Абу Даби през 2014 г. - ето ви "само за едно състезание". Междувременно стана близък приятел с Бърни Екълстоун и повечето от хората в падока и присъства на погребението на Айртон Сена. Написа книги за шампионските сезони на Найджъл Менсъл и Деймън Хил и е известен с това, че след като загуби облог с Марк Уебър в ефира на Би Си Рейдио 5 Лайв, в крайна сметка излезе да тича гол по Силвърстоун в неделята на Голямата награда на Формула 1. Тялото му беше боядисано в сребристо - като цвета на болида на Макларън Ф1. Повечето от хората от падока бяха излезли на стартовата решетка, за да го гледат. Подозирам, че за този случай е разказвано достатъчно!
Бях навлязла в този вълнуващ свят и в никакъв случай нямаше да оставя събитията в него да ме подминат. Не се отказах дори след като гледах надпреварата на Имола през 1994 г. в онзи трагичен уикенд, когато загинаха Роланд Ратценбергер и Айртон Сена. Просто рано разбрах потенциалните ужаси и опасности на този спорт.
Започнах да ходя на състезания през училищната ваканция и прекарвах много време в падока, като предимно седях в помещенията за гости на отборите. Миех чиниите във Форд, за да им помогна, разговарях с пилоти, шефове на отбори и пиари и научих как "работи" падокът. Докато учех журналистика в Единбургския Неперски университет, работех за Формула Уан Мениджмънт (ФОМ) в телевизионния отдел и четях съобщенията по високоговорителната система. Тогава правилата бяха много строги и не ни беше позволено да влизаме в залите за гости на Ф1 или да прекарваме време с отборите. Аз обаче използвах назначението си като шанс да се промъквам в падока и да се виждам с хората, които познавах. Интервюирах някои пилоти и инженери, а след това продадох работата си на вестниците. Освен това не бях голям фен на храната, която ни даваха, затова някои от отборите отмъкваха храна от залите си за гости и ми я носеха, сякаш бях бездомна котка!
Работата като сътрудник на ФОМ не беше точно това, което исках да правя, но ми даде възможност да натрупам опит в тази сфера и след като работих на няколко състезания през 1998 и 1999 г., когато Мика Хакинен доминираше за Макларън, напуснах Ф1 и получих първата си "истинска" работа в новините.
Винаги са ми казвали, че за да бъдеш добър спортен журналист, трябва преди това да станеш добър журналист, и това е нещо, в което твърдо вярвам. Разбира се, можеш да си ентусиаст и фен, но трябва да си много повече от това и да си готов да задаваш неудобни въпроси независимо дали познаваш, или си в приятелски отношения с човека, когото интервюираш. Била съм на сватби на шефове на отбори и на пилоти, на рождените им дни, на погребения на членове на семействата им и въпреки това се надявам, че всяко приятелство или познанство никога не би ме спряло да задам труден въпрос, ако се наложи. Досега не се е случвало.
Започнах пътя си в професията от много малка. В понеделник сутрин, когато не ходех в гимназията, отивах в местния вестник Еършър Поуст, където пишех своя репортаж за съботния мач по ръгби. От петнайсетгодишна прекарвах съботния си следобед в Милбрей, където гледах местния отбор по ръгби Еършър Ръгби Клъб в шотландската първа дивизия. Правех репортажи за мача, интервюирах играчите, а в понеделник сутринта през свободното си време отивах в офиса и набирах всичко на компютър. Имах и рубрика за конна езда, наречена Препускане с Лий Макензи; получавах по 15 паунда на седмица, но не правех това за пари (макар да бе хубаво наистина), а за трупането на опит, който беше безценен.
Имах късмет, че знаех с какво искам да се занимавам, така че се посветих на работата си по начина, по който пилотът или спортистът посвещават ранните си години, за да бъдат най-добри в избраната от тях област. В моторните спортове малцина от хората в падока са започнали във Формула 1. Обикновено си проправят път до това ниво постепенно, като първо печелят признание и усъвършенстват уменията си в Младежката формула, точно както пилотите.
Преди Формула 1 бях работила в ДТМ (Германския туристически шампионат), Чамп Кар и Индикар. В последната година на състезанието, през 2004 г., представих Формула 3000 по Ай Ти Ви. По това време отборът, който трябваше да победи, беше Арден, собственост на Крисчън Хорнър и управляван от него. Това беше истински семеен бизнес и оттогава поддържам приятелски отношения с целия клан Хорнър. Крисчън винаги ме питаше за времето, дали мисля, че ще вали. Често отправят този въпрос към шотландците, които през повечето време живеят като амфибии благодарение на изграждащия характера шотландски климат! В началото на 2005 г. Крисчън беше обявен за шеф на отбора на новия Ред Бул Рейсинг. Като подарък за късмет му купих Природен справочник за времето на издателство Колинс и написах отпред: "Мисля, че Жан Тод използва същия справочник". По онова време беше периодът на доминация на Ферари и Михаел. Иска ми се да мисля, че моят джобен наръчник за времето и облаците доведе до доминацията на Ред Бул и Себастиан!
Докато водех предаване за моторни спортове на живо по Ай Ти Ви 1, наречено Спийди Съндей, което - каква изненада! - беше чат-шоу с малко моторни спортове на живо, ми се отдаде възможност да карам заедно с Тони Джардин за заводския отбор на Ем Джи. Преди да се усетя, започнах да се състезавам в ралита в Обединеното кралство и Скандинавия до ниво световен шампионат. Всъщност, докато представях Фестивала на скоростта в Гудууд през 2022 г. за Ай Ти Ви, трябваше да подновя лиценза си за съвместно шофиране, така че кой знае, може би ще опитам отново!
В крайна сметка обаче се озовах във Формула 1 (което описвам по-подробно в главата за Луис Хамилтън). Винаги ще бъда благодарна на Би Би Си, че ми дадоха шанс, когато си върнаха правата в началото на 2009 г. Именно тогава станах редовна фигура в падока и по националната телевизия, където интервюирах пилотите."
Из книгата