Джак едва не падна, докато се катереше по Приказното дърво, което растеше насред Приказния град. Някои дървета са неимоверно големи, други са невъобразимо стари, а Приказното дърво се отличаваше с друго. Всеки път, когато някой разкажеше история близо до него, на дървото изникваше нов филиз. От една кратка историйка можеше да порасне листо, а дългите и вълнуващи истории се превръщаха в цели клони, покрити със зеленина.
Човек трябваше само да прокара пръст по някой клон и историята оживяваше в главата му. Усещането беше невероятно! Точно от това дърво бе получил името си и Приказният град.
– Някъде тук горе трябва да е – измърмори момчето.
– Каквооо? – изкудкудяка Бетси, вълшебната говореща кокошчица на Джак.
Бетси можеше да казва само „какво“, но Джак и приятелите му някак винаги успяваха да я разберат.
– Не се ли сещаш? Историята за приключението от снощи – отговори момчето. – Когато се оказахме в капан на един кораб, а капитанът, който между другото беше куче, се беше отправил към остров от кости.
– Каквооо…!? – завъртя очи Бетси.
– Разбира се, че не е било сън! – настоя Джак. – После… когато се добрахме до острова, той се преобрази в огромна торта, а…
– Каквооо? – недоверчиво изкудкудяка Бетси.
Джак спря да се катери.
– Добре де. Може снощното приключение наистина да е било сън. Но съм сигурен, че от Приказното дърво липсват истории. Например онази за пристигането на Ананси. Нали се сещаш… когато си мислех, че той е тролски шпионин, защото чичо му и майка му бяха прокълнати да изглеждат като тролове, а после откраднах едни заклинания и… така де… не се държах много добре… – засрамено се умълча Джак.
– Каквооо! – кимна Бетси, защото знаеше историята много добре.
– Ами сега я няма! – артистично заяви Джак. – И други липсват!
– Каквооо?
– Естествено, че търся точно където трябва, но тук има само следи от неотдавна отрязан клон.
– Ехо, Джак! – разнесе се глас под тях.
Джак погледна надолу през клоните и видя приятелите си Червената шапчица, Ананси и Рапунцел, а също и Пепеляшка, която всички наричаха Ела, и нейното магическо братче Коул.
– Здравейте! – извика в отговор момчето. – Тъкмо обяснявах на Бетси, че от Приказното дърво липсват истории.
– Не може да бъде! – възкликна Червената.
– Напротив, може! – отвърна Джак.
– Сигурен ли си? – попита Рапунцел.
Джак въздъхна:
– Ако не ми вярвате, качете се и ще видите сами.
Не след дълго всички приятели бяха насядали по клоните.
– Джак е прав! – възкликна Ела. – Не мога да намеря историята за това как Коул и аз се запознахме с вас, когато спасихме майката на Ананси от злата вещица.
– О, не! – разочарова се Коул. – Това беше единствената история с мое участие!
– Едва ли е нарочно заради теб – каза Червената и се усмихна на Коул. – Не разбирам обаче как са изчезнали историите. Приказното дърво е защитено със специално заклинание и единственият начин някой да отреже история е да използва Свещената лъскава ножица за подрязване на истории, а кметът Фич го прави само веднъж в годината. Освен това обикновено се отрязват най-старите истории, за да не се претрупа короната на Приказното дърво. А историите, които липсват, са съвсем нови…
– И във всички тях се разказва за нас! – ядоса се Рапунцел. – Липсва и историята, в която върху мен се стовари проклятието на духа от урната.
– Фич е намислил нещо – заяви Ананси. – Трябва тайно да е подрязал всички тези истории, но защо?
– Нямам никаква идея – отговори Джак. – Но бас държа, че е намислил нещо.
– Каквооо! – изкудкудяка Бетси, хвърляйки гневни погледи.
– Бетси! – сгълча я Джак.
– Каквооо… – тихичко добави Бетси.
– И аз не харесвам кмета Фич – възрази Джак. – Но те моля да внимаваш какви ги приказваш. Поне все още имаме тайното клонче от Приказното дърво, което се пази в подводната пещера на Лили. До него Фич няма как да се добере.
– Може би няма да е зле да я посетим и да го проверим… – започна Ела, но бе прекъсната от силна шумотевица.
Въоръжени стражи на кмета Фич влачеха някого.
От клоните на Приказното дърво децата наблюдаваха как малка закачулена фигура, която риташе и се дърпаше, бе замъкната до стария дървен позорен стълб насред площада.
Понякога в игрите си Джак и приятелите му се качваха на позорния стълб, но никой от тях не смяташе, че той някога е бил използван по предназначение.
– Да видим дали това ще ти хареса! – изръмжа една жена от стражата на кмета Фич и грубо заклещи китките на затворника, при което той извика от болка.
– Дали мама и татко ще дойдат да те спасят! – добави друг страж, усмихвайки се лукаво. – Защото, ако дойдат… ние ще ги чакаме!
Трети страж издърпа качулката от главата на затворника, след което всички се оттеглиха и го оставиха сам. Джак погледна Червената, чиито очи се бяха разширили от уплаха. На позорния стълб бе приковано дете.
Малък трол.
