"Меган извади старите велосипеди от бараката зад къщата и отстъпи назад, за да ги огледа. За нейна изненада не бяха много ръждясали за десетте години бездействие. Прокара пръсти по кошниците отпред, които с Папи пълнеха с хляб, зеленчуци и морски дарове от местния пазар.
– Гумите изглеждат добре - заяви Тес, като се наведе и притисна палец към една от тях. – Струва ми се, че все още имат достатъчно въздух.
– Стига да не са изгнили - поправи я Меган и ги огледа за цепнатини. – Ако възникне някакъв проблем, островът е малък, можем да повървим пеша, а после да се върнем да ги приберем. - Качи се на тъмнозеленото колело на дядо си и се заклати леко, опитвайки се да запази равновесие.
Велосипедът на Тес се наклони неуверено към нейния, докато приятелката ѝ успее да го овладее.
– Накъде? - извика тя.
– Беше толкова отдавна, нямам представа къде отиваме. Просто ще се оглеждаме за отворено кафене.
Караха една зад друга в единия коловоз, смесица от жилава трева и пясък, обграден от двете страни с вретеновидни палми и борови дървета, между които се мяркаха къщички в различни цветове, докато стигнаха до кръстовище със знак Стоп. Основата му беше обрасла с твърда морска трева, която се полюшваше от лекия бриз.
Тук винаги е ветровито, бе казал Папи. Не можеш да живееш в Аутър Банкс, ако не обичаш безмилостния вятър.
Докато се оглеждаше в двете посоки, почти можеше да се закълне, че го чу да добавя: Какво искаш, Меган? Затаи дъх и се заслуша в свистенето на бриза с надеждата да чуе още нещо.
– Сега накъде? - отново попита Тес.
– Надясно - отвърна тя, докато шумоленето на вятъра отстъпи място на крясъка на чайките над главите им и бръмченето на двигател на приближаваща кола. Въртяха педалите, докато не забеляза познатото кафяво бунгало с неонова табела, на която пишеше Изгубена любов. Размаха ръка, за да привлече вниманието на Тес. – Пристигнахме.
Спряха, подпряха велосипедите на дървената облицовка на постройката и влязоха вътре. Еклектичният интериор се състоеше от стари снимки в рамки, дълги стъклени витрини със сувенири и бар в дъното на помещението.
– О, това е кафене и малък музей - възкликна Тес, пленена от стара пощенска картичка в прозрачна кутия. – Тук пише, че е първата, стигнала до острова от пътник на Титаник. Изпратил я, преди да се качи на борда - прочете тя.
Меган се приближи и се загледа в наклонения почерк. Ще се върна, както всички ние, в морето. Вероятно изпратилият я е имал предвид завръщане на острова, но зловещата ирония не ѝ убегна.
– За кого е? - попита тя.
Тес поклати глава.
– Не мога да разчета. А ти?
– Не се чете - обади се жената зад бара и пъхна химикалка в късо подстриганите си леко посребрени къдрици. – Но погледнете втория ред преди подписа.
Меган присви очи, опитвайки се да различи думите. Ще се срещнем на нашето място. Ще дойда рано.
– Уау - прошепна тя, като се обърна към барманката и се запита кого ли този човек беше оставил да чака.
– Имаме много реликви... всички свързани с изгубена през годините любов. - Жената посочи към стената с черно-бели снимки на двойки. – Никой не знае кои са тези хора - поясни тя, – но ги открихме тук, на острова.
– Откъде ги вземате? - попита заинтригувана Меган, напълно забравила за кафето. Избеляла страница от списание привлече вниманието ѝ и тя се приближи към нея.
– Намираме ги в стари, изоставени къщи или в магазините за втора употреба в града. Това например пристигна съвсем скоро. - Тя размаха пръст към страница от дневник, затисната под стъкло.
– Годината е 1942
-а. - Меган надникна над рамото на Тес, опитвайки се да разчете завъртения женски почерк върху листа, който изглеждаше като откъснат от тетрадка.
Ню Йорк е ужасяващо огромен за момиче, но се справям. Градът е това, което съм аз. Наслаждавам се на светлините, шума и оживлението. Но от време на време, сякаш от нищото, ме връхлита липсата му. И ме удря право в корема. Обичам го. Винаги ще го обичам. И проклинам силите, които ме накараха да избирам между своя живот и неговия.
– Това е невероятно - промълви Тес. – Сякаш мога да я усетя...
– Аз също - прекъсна я Меган. – Животът наистина може да обърка нещата, нали?
– Мммхх - съгласи се другата.
– Хайде да си вземем кафе - предложи тя, преди да започне да разсъждава над начина, по който животът се беше отнесъл към нея. – Две латета, ако обичате.
– Разбира се. - Барманката натисна няколко бутона на касата.
– Допада ми идеята за стари писма и други реликви - отбеляза Тес. – Ами ако престанеш да се съобразяваш с вкуса на дядо ти и преобразиш къщата в ретро стил?
– Нека засега се съсредоточим върху чистенето - засмя се Меган. – Все още ни чака много работа...
– Ей, ти случайно да не си внучката на Джон? - попита барманката, привличайки вниманието ѝ.
– Да - кимна тя и повдигна учудено вежди.
– Разбрах веднага, щом спомена хижата му. На нашия малък остров мълвите се разнасят бързо. Хората забелязаха, че лампите в къщата светят и всички тръпнехме в очакване да видим кой се е нанесъл.
Меган си помисли, че едва ли някой беше забелязал тъмния ѝ, празен апартамент в Ню Йорк.
– Дядо ти ми показваше твои снимки, когато се отбиваше. Идваше тук редовно още откакто отворихме кафенето - каза жената, като отново пъхна химикалката зад ухото си и прибра непокорна къдрица заедно с него. – Това беше първата ми работа и той винаги търпеливо ме изчакваше да изпълня поръчката му. Всеки път пиеше черно кафе с няколко капки мляко. Но никога не се застояваше. Винаги бързаше за риболов. Имаше разрешително, нали?
– Да - потвърди Меган. – През лятото водеше туристи на еднодневни екскурзии.
– А, да! Сега си спомням. Беше много популярен сред семействата и всички говореха колко добре се отнася с децата.
Споменът как Папи я преследваше, размахвайки пръсти като Франкенщайн из целия двор, а тя пищеше и се криеше, мина през съзнанието ѝ като на филмова лента и я изпълни с щастие.
– Да, наистина беше страхотен.
Барманката кимна с разбиране.
– Между другото, казвам се Клоуи.
– Приятно ми е да се запознаем. Аз съм Меган, а това е Тес.
– И аз се радвам. - Тя извади две картонени чаши от пакета до нея и драсна нещо върху едната от тях. – Някакви подправки към латетата?
Меган прегледа набързо менюто, все още мислейки за дядо си.
– О, имате английски тофи? Ще взема от тях. За мен без кофеин.
– А за мен с карамел - каза Тес и застана до приятелката си.
Жената записа предпочитанията им върху чашите, зареди машината за еспресо и натисна бутона за пяна.
– Обзалагам се, че много ви липсва - подхвърли тя.
– Така е - отвърна Меган. Нещо ѝ подсказваше, че тази липса никога няма да бъде запълнена."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 1 глас
