"23 февруари 1821 година.
Подобно на гигантска хищна птица китоловният кораб се носил бавно към западното крайбрежие на Южна Америка, преминавайки на зигзаг от единия край на живото море от китова мас до другия. Такъв именно бил Тихия океан през 1821 година - обширно поле от топлокръвни хранилища на мас, известни като спермацетови китове или кашалоти. Ловът на кашалоти - най-големите зъбати китове в света - не бил лесна работа. Шестима мъже трябвало да се спуснат от кораба с малка лодка, да гребат бързо до своята плячка, да я улучат с харпуните си, след това да опитат да я убият с помощта на риболовно копие. Шейсеттонното същество можело да унищожи лодката само с едно махване с опашката, запращайки екипажа в студената вода, често на километри разстояние от кораба.
След това идвал ред на изумителното превръщане на мъртвия кит в мас: разпорвали тялото на животното, нарязвали тлъстините на парчета и ги варели, за да получат висококачествена китова мас, използвана за осветяване на улиците и смазване на машинните механизми, ползвани през тази индустриална епоха. Всичко това се случвало насред безграничния простор на Тихия океан, превръщайки китоловците от началото на XIX век не просто в обикновени ловци и работници, но и в изследователи, които стигали все по-далеч и по-далеч в едва изучените водни простори, по-големи от всички земни маси, събрани в едно.
В продължение на над столетие седалището на този световен бизнес с китова мас се намирало на малък остров на име Нантъкет на около четиресет и два километра южно от Нова Англия. Основният парадокс по отношение на китоловците от Нантъкет се състоял в това, че мнозина от тях били квакери - членове на религиозна секта, проповядваща пацифизъм поне що се отнася до човешката раса. Те се отличавали с пълен самоконтрол и смятали мисията си за свещена; Херман Мелвил сигурно би ги нарекъл отмъстителни квакери.
Нантъкетският китоловен кораб Дофин, чието тригодишно пътешествие започнало едва преди няколко месеца, плавал към чилийското крайбрежие. В онова февруарско утро на 1821 година от наблюдателния пост на кораба забелязали нещо необичайно - подскачаща по вълните лодка, твърде малка за плаване в открити води. Капитанът на кораба, тринайсет и седем годишният Зимри Кофин, се вгледал любопитно в мистериозния плавателен съд през своя далекоглед. Не след дълго той разбрал, че това бил велбот - лодка със симетрично заострени два края и дължина около седем метра и половина - но велбот, какъвто той не бил виждал преди. Страните на лодката били надстроени с около петнайсет сантиметра.
Двете самоделни мачти с такелаж превръщали лодката от гребен съд в примитивно подобие на шхуна. Платната - втвърдени от солта и избелели от слънцето - очевидно отвели лодката много, много километри напред. Кофин не виждал човек на руля. Той се обърнал към рулевия на Дофин и наредил: "Пълен напред!" Под бдителния му поглед рулевият завел кораба възможно най-близо до изоставения съд. И въпреки че минал бързо покрай лодката заради набраната инерция, екипажът на лодката запомнил до края на дните си гледката, която се разкрила дори и само за няколко кратки секунди. Първо видели костите - човешки кости - върху банките на гребците и по дъното на лодката, сякаш велботът бил морско леговище на свирепо чудовищечовекоядец. След това видели двамата мъже. Те били сгушени в другия край на лодката, кожата им била покрита с рани, очите им изпъквали от орбитите, брадите им били твърди от полепналите по тях сол и кръв. Мъжете смучели костния мозък от костите на своите мъртви другари.
Вместо да приветстват спасителите си с усмивки на облекчение, оцелелите - обезумели и неспособни да говорят от жажда и глад - се притеснили и дори се уплашили. Те алчно стискали натрошените оголени кости с отчаяна, почти дивашка сила и не ги пускали - подобно на две изгладнели кучета, намерени в дълбока яма. По-късно, след като оцелелите получили малко храна и вода (и най-сетне им отнели костите), един от тях намерил сили да разкаже за случилото се. Това била история, излязла от най-страшните кошмари на всеки китоловец: да останеш в лодка далеч от сушата, без никаква храна и вода и - навярно най-големият ужас - кит, неотстъпващ на човека по отмъстителност и хитрост.
Макар че днес е почти забравено, потъването на китоловния кораб Есекс, нападнат от разярен спермацетов кит, било най-известната морска катастрофа на XIX век. Почти всяко дете в Америка е чело за това в училище. Именно това събитие е вдъхновило Херман Мелвил при написването на най-напрегнатата сцена в романа му Моби Дик. Но краят в историята на Мелвил, а - именно потъването на кораба, е отправна точка за историята на истинското бедствие, сполетяло Есекс. Потъването му сякаш бележи началото на един ужасяващ лабораторен експеримент, чиято цел е да провери докъде може да стигне човекът в своята битка срещу дивото море. Общо двайсет мъже успели да се спасят от потопения от кита кораб, а от тях оцелели едва осем. Двамата мъже, спасени от Дофин, преплували на велбота си почти 4500 морски мили през Тихия океан - това е с поне 500 мили повече от епичното пътешествие на капитан Уилям Блай в открита лодка, след като бунтовниците от кораба Баунти го изоставили насред морето, и с над пет пъти повече от не по-малко знаменития преход на сър Ърнест Шакълтън до остров Южна Джорджия.
В продължение на почти 180 години единственият източник на някаква информация за разигралата се трагедия бил Разказ за корабокрушението на китоловния кораб Есекс, написан от първия помощник-капитан Оуен Чейс и простиращ се на 128 страници. Съществували и отделни свидетелства на други оцелели, но на тях им липсвали пълнотата и авторитетът на разказа на Чейс, публикуван под редакцията на неизвестен автор едва девет месеца след спасяването на първия помощник. По-късно, около 1960 година, на тавана в дома на Пен Ян в Ню Йорк открили стара тетрадка. Едва след двайсет години, през 1980 година, тази тетрадка попаднала в ръцете на Едуард Стакпол, експерт по китолов от Нантъкет, и едва тогава станало ясно, че неин собственик бил Томас Никерсън, юнгата на Есекс.
Години след трагедията професионален писател на име Леон Луис успял да убеди Никерсън, който по онова време управлявал пансион в Нантъкет, да напише разказ за случилото се. През 1876 г. Луис, навярно един от гостите на пансиона, получил от Никерсън въпросната тетрадка, в която се съдържала единствената чернова. По някаква неизвестна причина Луис така и не подготвил ръкопис за издаване и накрая дал тетрадката на свой съсед, който я държал у себе си до смъртта си. Разказът на Никерсън бил публикуван от Историческата асоциация на Нантъкет едва през 1984 година под формата на монография с ограничен тираж.
Що се отнася до литературните му достойнства, разказът на Никерсън не може да се сравнява с професионално редактирания очерк на Чейс. Несвързаната и накъсана монография е дело на любител, но авторът на разказа бил на руля на Есекс, когато корабът е нападнат от кита. Четиринйесетгодишният Никерсън бил най-младият член на екипажа и в своя разказ той остава наивно дете на прага на зрелостта, сирак (той изгубил и двамата си родители едва двегодишен), копнеещ за свой дом. Когато най-сетне хванал молива, за да запише спомените си, Томас Никерсън бил на седемдесет и една години, но въпреки изминалото време той успял да разкаже събитията така, сякаш са се случили вчера. Спомените му били подкрепени от информация, която той научил в разговори с останалите оцелели. Настоящата книга отдава дължимото на Чейс и неговия разказ, но версията му за събитията за първи път бива оспорена от неговия юнга, чиито свидетелства могат да бъдат прочетени 180 години след потъването на Есекс.
Из книгата
