Концерт за жаби и оркестър в ми бемол мажор

"Ние сме от този свят и живеем в него. И естествено - бихме искали да го променим според собствените си идеалистични представи и мечти. В този свят обаче живеят и рибите, и птиците, и зайчетата, и патенцата, и всякаква още фауна. Живеят също и жабите. А както знаем не от кого да е, а от самия Йордан Радичков, жабата е мрачно животно.

Ето затова:

• Ако светът внезапно стане добър и справедлив, ако се стори на празнична новогодишна елха и потъне до ушите в домашен уют, то това ще означава, че сме го променили ние, хората.
• И обратно - ако се преобърне на безбрежен, тъмносин океан и над върха Арарат заплискат палави вълни, това ще означава, че са го променили рибите, пингвините и изобщо морските обитатели, и че това напълно отговаря на техните представи за един идеален свят.
• Щъркелите пък биха го обърнали на безкрайно лазурно небе и биха се реели по него така, както се реят нощем в мечтите си.
• Ако обаче се събудим сутрин и ни се стори, че светът е хлъзгав и мочурлив, че е обрасъл до веждите с тъмнозелена (и непрогледна) тръстика и космат папур, и че наоколо се носят на парцали мръсносива мъгла и неприятна смрад (на гнили водорасли и на жълто-серни изпарения), то тогава, любезни читателю, ще трябва да се примирим с мисълта, че сме затънали до туша в блатото. До гуша в шавàра. До гуша в сочната, пльокаща, подвеждаща кал. Всъщност - до гуша в идеалния свят на жабите.

И че до гуша ни е дошло! От омагьосани принцеси!

В този роман съм използвал идеи и цитати от две необичайни философски книги: Homo spiritualis на проф. Георги Каприев и Увод в дзен будизма на доктор Дайсецу Судзуки. Професорът все още не е започнал да ме замеря със снежни топки поради една-единствена причина: липса на сняг. А на доктор Судзуки се падам малко далеч. Това не пречи да изразя своята сърдечна благодарност на всички природни стихии, най-вече към именуваните по-горе европейски и далекоизточни циклони.

Ето: изразявам я!"
Николай Табаков

Николай Табаков е автор на тринайсет книги, от тях десет романа, три сборника с разкази и детски роман. Две от книгите са преведени и издадени на сръбски език, три са преведени и издадени на руски език и още две - преведени и издадени на немски език: Да рисуваш по водата, разкази, 1991 г. (преведена и издадена на сръбски език през 2003 г.); Изгубеното поколение, роман, 1994 г.; Малката принцеса, роман за деца, 1998 г.; Пинокио, роман, 2001 г.; На всички местоимения, разкази, 2004 г.; Романът Ес, роман, 2007 г.; Няма да е все така, 2009 г. (преведена и издадена на руски език през 2012 г. и на немски език през 2015 г.), избрана за Роман на годината на СБП за 2009 г.; Да, роман, 2011 г. (преведена и издадена на сръбски и на немски език през 2013 г., на руски език - през 2014 г.); Византия, роман, 2013 г.; Ветровете ни мраморни, роман, издаден през 2017 г.; Нула време, роман, издаден през 2019 г. и удостоен с наградата на СБП Роман на годината; Синята гора, роман, издаден през 2020 г., Р-р-разкази, издадена през 2022 г.

Носител е на Националната литературна награда Проф. Димитър Димов за цялостно творчество - 2021 година, и на специалната награда Свирепо настроение за книгата Р-р-разкази от третия Национален литературен конкурс на името на Йордан Радичков - 2022 година.

"Аз съм

Аз съм художник. По-точно маринист. Само че не знам и това доколко е вярно, защото не рисувам морето. Живея на брега на реката Дунав и цял живот рисувам водите ѝ, бреговете, залезите ѝ, ако искате. Морето... да си го рисуват. Не познавам нито един колега, дето да не се е опитвал да наблъска върху платното вълни, чайки и дюни. Че и п л а т н о х о д к и ! Толкова е елементарно. Тоест не елементарно, а познато. Как не им омръзва? Като започнеш от Александър Мутафов, през Георги Баев и Ненко Токмакчиев, та чак до Ангелина Недин. Както се казва - морето им е до колене. А за Дунава какво? Нищо. Има там един плакат на Марио Жеков, рекламно наречен Пътувайте по Дунава и това е. Вярно е, че в последно време някои по-буйни и талантливи младоци пътуват по течението на голямата река, радват ѝ се, наслаждават се, рисуват. Но и те са толкова известни, колкото и аз. Още много хляб има да изядем ние всичките, докато се докопаме до популярността на големите.

За себе си какво да кажа? Участвам, разбира се, в есенните изложби в София, продавам по някоя картина на любители, веднъж дори ме представиха в три поредни броя на американското списание за изкуство Art magazin. Това е всичко. Проблемът при нас, художниците, е, че ако не си известен, не продаваш. И тогава какво? Стискаш зъби, ето какво! И чакаш. Чакаш да дойде твоето време. Междувременно работиш като луд, трупаш картина след картина, усъвършенстваш собствения си стил, заглаждаш го, започваш да приличаш на себе си, а не на някой друг Нали ги знаете онези големи банди Бийтълс, Ди Пърпъл, Куин? Е, достатъчно е да си пуснеш някое тяхно парче и веднага ги разпознаваш. Те са. И никой друг. Не можеш да сбъркаш. Защото имат собствен саунд, собствен стил. В изкуството изобщо е така. В началото се учиш от големите майстори, те непременно ти харесват ужасно и щеш не щеш, започваш да повтаряш техни изразни средства, елементи, детайли, дори цели сюжети. В повторението се учиш и това е полезно, но идва време, когато искаш, ама много искаш да не приличаш на никого и да си ти, ти, ти!

Искаш!

Само че това е най-трудното. Да кажем, овладял си занаята, уменията, техниката, ръката си. Научил си се от старите кримки. Но вътре в теб работи нещо друго. Нещо много важно. Нещо твое. То дори не е в главата ти. Не е в разума ти. То е... и аз не знам. Така или иначе това н е щ о те води напред, то не ти дава да спиш, то блъска с юмрук по прозореца на твоята душа и ти казва: "Излез навън! Излез и рисувай!" Казва ти - не се крий в онова скришно, уютно местенце, където си сам и където не си изложен на погледи и критики, където си спокоен и сантиментален, където обичаш тайно и негодуваш тайно, където никой и никога не може да проникне, където няма опасност. Където е удобно. Така ти казва.

Излез, бъзльо, излез и се покажи пред света! Покажи какво можеш!

Е, и ти излизаш. Страх те е. Понякога те е срам. Но винаги излизаш. Защото онова нещо говори в теб, защото вика и те блъска с длани в гърба, защото... да тръгнеш. Това нещо се нарича призвание. Или поне така си мисля.

Забравих да ви кажа, че се казвам Баста Сенков, на двадесет и седем, завършил семестриално Художествената академия и освен с оскъдните продажби на моите картини си изкарвам хляба като машинист в Дунавския драгажен флот. Навремето учих механотехникум, та поназнайвам някои неща. Иначе бачкам на смени, а това е много удобно. Ние сме така - една седмица на драгата, една седмица вкъщи. А драгата... Вярно е, има хора, дето дори не са чували за това животно. Драгата, скъпи дилетанти, е такова съоръжение, което вади пясък от дъното на реката, бучи, гърми и се тресе със своите вериги и кофи (по тях се отцежда вода), и когато довършиш смяната и слезеш на брега, известно време чуваш как през главата ти преминават рицарски турнири.

Живея в неголям крайдунавски град, в мансарда на последния етаж, както е положено за един художник. Мансардата си е лично моя, защото земята, на която построиха кооперацията, е наследство от родната ми баба, известната по цял свят знахарка Саломе. Да, да - баба ми!

За да разкажа за нея, ми трябват поне четиридесет страници, това е. Ще се огранича с най-важното и то не за друго, а защото хората (вие) я познавате толкова добре, че не си заслужава да ви набивам в главите познати истории. А историите - край нямат. Затова ще редуцирам, ще защриховам само основното.

Първо - баба ми е циганка, това да е ясно на всички. Истинска циганка с фустани и пендари на шията, с буйна черна (вече посивяла тук-там) коса и с очи като тъмни кладенци, в които ако надзърнеш, като нищо ще се изгубиш. Така навремето се е изгубил дядо ми.

Второ - тя е надарена (предполага се свише) с дарбата да лекува доброкачествени миоми, лош вкус, уроки и магарешка кашлица. С дарбата да познава минало и бъдеще, и да говори с умрелите роднини на поредния... как да го нарека? Пациент? Клиент?... Всъщност няма значение.

Истината е, че баба Саломе приема от сутрин до вечер всякакви хора и като един професионалист най-добросъвестно прибира такси, рушвети и боядисани яйца в голямата ракла от тъмно дърво, застанала срамежливо в задния план на работната стаичка. На работния к а б и н е т .

И трето (най-важното) - моята баба Саломе си е жива и здрава, и сега - на шейсет и пет - изглежда като млада сърна, ужасно слаба и елегантна с изпънатите като тетива рамене, с буйната коса водопад, с тясното личице, набраздено не от бръчки, а от длетото на онзи тих скулптор - времето, и очите на това ясно лице, очите като кладенци, като присъда, като зов и преизподня, като грях и святост... очите. Саломе прилича на мургава светица - такава е.

И нейната естествена красота може да ви порази от пръв поглед. Или от сто метра разстояние. Като прав изстрел в сърцето. Как ли е изглеждала на двадесет?"
Из книгата