"За смисъла на осъзнатия живот
Всеки един от нас избира как да построи своя собствен свят и световете на другите, и с колко смисъл да ги изпълни. В представите ни за това какво всъщност представлява смисълът на живота има много стереотипи, натрапени идеали и лъжливи пророци. Последните понякога е много трудно да се различат. Особено когато са „облечени“ в титли или отговарят на представите на хората за успял човек. Понякога е трудно да отличим просветлените от тези, които добиват популярност, обявявайки се за такива. А в днешно време те не са малко.
Най-великият дар, който можем да получим, е животът, а най-доброто, което можем да направим с него, е да го изпълним със смисъл и да го живеем не само за лична полза. Възможно ли е да имаме живот, пълен с щастие и радост, без болни амбиции и деструктивна надпревара? Искаме ли живота на съседа, или той иска да има нашия? Пропиляваме ли го с безмислени и деструктивни занимания, или напротив, успяваме не само да повдигнем себе си, но да мотивираме за смислен живот и другите около нас? Какво изобщо означава смислен живот?
Един от най-великите дарове, които животът може да ни поднесе, е подновяването му чрез нашите деца и дела. За Ана училището продължило, когато се появили Клара и Кристо, и тя продължила да живее по един нов, по-осмислен начин, направил я по-толерантна и разбираща света. Това съвсем не значи, че тя е станала по-примирена. Повярвайте ми, познавам я, съвсем не е такава...
Смисълът за нас е в нас и няма универсална рецепта за смисъл. Следваме едни и същи стъпки, за да го изградим, но следвайки ги, изграждаме нещо различно и уникално за всеки. Затова няма универсална рецепта за щастие, но има универсални правила за намиране на пътя към него. А по пътя на всеки има различни спирки, с различни уроци или награди, затова в повечето случаи е напълно безмислено да се сравняваме, въпреки че свикваме от малки с това. Никой никога не ни е учил на правилата за създаване на щастие. Мнозина от нас дори не подозират, че съществуват. И ако не успяваме да изградим това щастие, което си представяме, често казваме, че нямаме късмет. Никой никога не е чувал Ана да казва, че няма късмет. Нито да се оплаква от обстоятелствата. Преди често се чудех защо е така. Сега вече знам. Скоро и вие ще разберете.
Едни трупат предимно материални блага, други не спират да учат, трети искат да произвеждат, четвърти – да пишат или преподават, други се оттеглят във философско усамотение или се записват в армията... вариантите са стотици. По света има немалко хора, създали поколение, но живеещи без чувството за смисъл в живота си, както и такива без деца, но със смислен, ярък и забележителен живот. Какво правим с живота, с който сме дарени? Познаваме ли и използваме ли талантите си, ресурсите, до които имаме достъп, и възможностите, които ни се предоставят? Или сме отгледани с мисълта, че нямаме кой знае какви особени таланти и късметът ни е пропуснал? Допускаме ли животът ни да изтече между шепите ни, без да го осмислим? Ценим ли всеки миг, или ако не мига, то поне всеки ден?
Никой не ни учи как да изграждаме съзнателно смисъл в живота. Знаем, че събитията в него ни се случват с определена причина и в последователност, която не е случайна, и че историите, от които е изграден нашият свят, всъщност ни изграждат. Възможно ли е обаче да минаваме по-осъзнато през тях? Възможно ли е да ги предизвикваме или създаваме? Или пък да се връщаме в миналото и да ги променяме? Как да срещнем партньорите и учителите, от които имаме нужда? А знаем ли как да ги разпознаем? И ще им се доверим ли? Как да изградим по-добър свят за децата ни и по-добри деца за света ни? Какво всъщност придава смисъл на живота ни? Това са само малка част от въпросите, които вероятно често си задавате. Ана, майка на Клара и Кристо, също си задавала тези въпроси...
Голяма част от напътствията, които ни оставят в наследство редица религиозни учители, се отнасят до смъртта, не до живота. Като че ли малко се онези, които ни подготвят за живота или поне ни обръщат внимание на това как да създаваме смисъл и как да останем в живота и неговото настояще, а не да живеем в миналото или бъдещето. В живота, смятала Ана, трябва да се потопим до брадичката, а понякога и да се гмуркаме надълбоко, а не да стоим на безопасния бряг, топейки срамежливо палец в океана. Никой не ни подготвя нито за самото плаване, нито за корабокрушенията, които ни очакват, нито пък за земите, на които може да акостираме. Само ни учат, че океанът може да е опасен. Повечето дори не ни учат да плуваме, камо ли да плаваме в открито море. Някои по тази причина цял живот изкарват в плиткото. Родителите на Ана я учели да стои на брега, но нея все я теглело навътре, в бурните води, и затова тя винаги има по някоя невероятна история за споделяне.
Ние си задаваме въпроси от момента, в който се осъзнаем. Защо сме се родили? Каква е мисията ни? Откъде сме дошли? Накъде отиваме? Има ли нещо след смъртта? Защо животът е толкова несправедлив? Защо някои живеят дълго, а други прекалено кратко? Защо умират деца? Защо се случват лоши неща на добри хора? Защо се случват добри неща на лоши хора? Какво е любовта? Как мога да бъда щастлив? Неизброими са въпросите. Стремим се да намираме логика и обяснение за всичко. Често искаме да направим на случващото ни се аутопсия, да го изследваме на съставните му части, да му лепнем етикет, да го разберем изцяло, да го планираме и дори да го повторим. И също толкова често това не само не е нужно, но дори може да е вредно. Толкова вредно, че да ни попречи да живеем пълноценно. Отчаяното търсене на отговори във вида, в който сме свикнали да ги виждаме, означава липса на вяра. Когато вярата започне да пропива в същността ни, сякаш всичко застива в покой и ние виждаме, чуваме и усещаме това, което ни е необходимо. Когато имаме вяра, няма нужда да знаем защо, тъй като вече знаем как и кога, а въпросът защо няма никакво значение. Но разбира се, под вяра нямам предвид религиозен фанатизъм, а когато говоря за храм, невинаги имам предвид сграда. Много хора се лутат дълго в намирането на своя храм, а немалко са тези, които си отиват от този свят с чувството, че са били на една крачка от него, но така и не са успели да влязат.
Още от по-ранна възраст Ана постоянно си задавала въпроси, отнасящи се до смисъла не само на живота по принцип, на нейния и на други животи, но също и до смисъла на определени събития. Опитвала се да разбере и своята същност, и тази на другите. Впечатлявала се от несправедливостта на света и случващото се около нея и се опитвала да намира логика и ясни причинно-следствени връзки във всичко. С годините започнала да усеща своята интуиция, да я развива и уважава, и въпреки че не била кръстена като малка (като типично дете на социализма), тя преминала през едно дълго пътешествие от желанието си да приеме православието в една малка софийска църква на 17-годишна възраст до откриването на Бог в себе си. Понякога тя учудвала околните, като им обяснявала, че между нея и Бог не бива да има посредници и че храмът на Бог е вътре в сърцата ни, и че винаги, когато се среща с хората, всъщност се среща със себе си. Това обикновено се случвало рядко, в определени специални моменти, тъй като Ана не обичала да споделя своите мисли за Бог, Вселената, живота и смъртта. Смятала това за арогантно. За околните тя бе силен човек, здраво стъпил на земята, който бележеше успехи благодарение на упоритост, амбиция, знания и контакти. Тя не желаеше да натрапва своето тълкуване за света и рецепта си за успех, защото смяташе, че всеки има различен път, и не искаше да рискува да изглежда снизходителна към другите. Разговорите с Ана често ме карат да се замислям за въпросите, които си задаваме за смисъла на живота, но още повече ме карат да мисля за въпросите, които не смея да си задам, защото вероятно отговорите им няма да ми харесат. Ана замина в чужбина, виждам я рядко, и във вечерите, когато си мислех колко ми липсват разговорите с нея, започнах да възстановявам част от нейните послания и мисли. А след това реших да ги споделя и с други."
Из книгата