"Комплексът беше огромен, но шофьорът знаеше много добре къде отива. Видя сектора за научни изследвания Челябинск-60, отби встрани според уговорката и спря. Веднага след това взе телефона и избра някакъв номер.
– Ало? - отговори глас от другата страна.
– Полковник Пряхин?
– Да?
– Вътре сме, на уговореното място.
– Много добре - отговори гласът.
– Елате в химическия център. Действайте според плана.
Камионът потегли по посока на евфемистично назования химически център. Автомобилът прекоси шосето, мина покрай завод 235 и стигна до складовите помещения на центъра. Циментов зид, увенчан с бодлива тел, се появи от дясната страна на камиона. Алеята водеше към самотна будка на охраната, но шофьорът знаеше за още две такива помещения на други места край стената. Между будката и вратата имаше проядена от ръжда табела, на която пишеше Российское хранилище делящихся материалов. Следвайки стриктно плана на операцията, шофьорът на камиона паркира пред будката, изключи мотора и фаровете и отново избра някакъв номер от мобилния си телефон. Изчака да позвъни два пъти, след това затвори и зачака. Порталът автоматично се отвори. Веднага след това се отвори вратата на будката, оставяйки тесен прорез светлина сред мрака. Някакъв мъж изскочи на пътя. По фуражката му личеше, че е офицер от армията. Военният се огледа наоколо и шофьорът мигна с фаровете, за да го забележат.
Офицерът видя светлините да светват и угасват и веднага се упъти към камиона.
– Комсомольская - възкликна офицерът, изричайки паролата.
– Правда - отговори шофьорът.
Военният скочи на мястото до шофьора, който го поздрави с кимване.
– Привет, полковник. Всичко наред ли е?
– Нормално, Руслан - потвърди Пряхин с напрегнат глас и махна нетърпеливо.
– Да тръгваме. Нямаме време за губене.
Руслан дръпна скоростния лост и камионът потегли към отворения портал. Автомобилът бавно мина покрай будката на охраната и влезе в територията на химическия център.
– А сега?
Полковникът посочи една врата вляво.
– Спри пред служебния вход.
Руслан паркира пред вратата, но не изключи мотора, за да не замръзне. След това подвикна нещо към каросерията на камиона и петима мъже изскочиха отвътре. Шофьорът също слезе, като продължи да дава нареждания – явно той командваше. Свалиха две малки метални сандъчета от товарното отделение.
– Давай, давай! - избоботи нервно полковник Пряхин, за да ги накара да побързат. – Раздвижете се!
Един човек остана да пази камиона, другите петима със сандъчетата последваха руския офицер. Влязоха през служебния вход. Температурата вътре беше приятна и неканените гости свалиха ръкавиците, но не и шинелите. Руслан се огледа наоколо, преценявайки съоръженията. На бледата жълтеникава светлина бетонните стени изглеждаха невероятно масивни.
– Дебелината им е осем метра - каза полковникът, като видя, че Руслан ги оглежда. Посочи нагоре.
– А таванът е покрит с цимент, асфалт и чакъл.
Руският офицер поведе неканените гости из пустите коридори, свивайки вдясно и после вляво, докато накрая спря и погледна назад към Руслан.
– Аз съм дотук - прошепна той. – В следващия коридор има зала за видеомониторинг, откъдето се контролира достъпът до хранилището. Както вече ви казах, там има двама мъже. Малко по-нататък, в дъното на коридора, има стълбище, а на горния етаж има преддверие с вход към хранилището. Не забравяйте, че не можем да получим достъп до хранилището без двамата служители, за които говорихме. Единият държи първата част от кода, другият - втората част. Ако се доберете само до единия от тях, ще имате достъп само до половината от кода. Затова...
– Знам - прекъсна го Руслан неочаквано грубо. Навярно искаше да наложи тишина.
Полковникът млъкна и се взря напрегнато в командира с преценяващ поглед. Беше свикнал да издава заповеди, а не да ги изпълнява.
– Късмет - процеди накрая.
Руслан се обърна назад и впи поглед в двама от хората си.
– Малик. Аслан. - Кимна рязко с глава.
– Тръгвайте."
Из книгата
Рейтинг: 8.75 / 8 гласа
