Басни

Наистина е трудно да се определи кои и колко са Езоповите басни. В последните столетия са събрани около 600 текста, претендиращи да са негови творби. Учените, занимаващи се с тази материя, като че ли са склонни да припишат на епохата (не толкова на самия Езоп) около 350-360 басни. Толкова са те и в настоящия превод, изпълнен по второто издание на Емил Шамбри от 1927 год. (Emile Chambry, Fables, Les Belles Lettres, Paris), включващо 358 басни, от които шест бяха отделени в приложението Съмнителни и неавтентични басни поради това, че героите в тях (, Демад) принадлежат към доста по-късна епоха. Към тези шест басни в приложението бяха добавени още три басни с по-голяма известност, които Емил Шамбри не е включил в своя подбор: Селянин и щъркел, Тръстика и маслинено дърво, Къртица и майка и. За справки бяха използвани и тексткритическото издание на Хаусрат-Хунгер (Hausrath-Hunger, Aesopi Fabulae, Bibliotheca Teubneriana, 1970), както и преводното online издание на Лаура Гибс (Laura Gibbs, Aesop's Fables, Oxford World's Classics, 2002 г.), включващо всички известни 600 басни. Избегнато бе изкушението да увеличим в значителна степен приложението с неавтентични басни.

"Баснята била харесвана, защото била предназначена и за стари, и за млади, била кратка и запомняща се, носела прозрачна иносказателност, почти винаги съдържала щипка хумор, отличавала се с нравоучителност и изглеждала полезна. С нея човек можел да си послужи като аргумент в словесен спор и да постави опонента си на място, да поучи децата си и да се пребори с житейския им инат, да блесне в кръчмата или да впечатли публиката от ораторската трибуна. Баснята била универсална."
Владимир Атанасов

За Езоп и неговите басни
Древните елини изобщо нямали вкус към масовата литература. Почти всичко, което големите им писатели и поети написали през хиляда и двеста годишната история на античната цивилизация (ако започнем от Архаичната епоха и стигнем до края на Късната античност) било предназначено на отбрана публика с висока подготовка, изобилие от свободно време и нагласа за упорита и нелека работа с предлаганите й текстове. Именно тази борба със сложностите на словото и плетеницата от кодове, заложени от автора, представлявала в техните очи истинската наслада от четенето. Приела този си вид още от самото си възникване и първите си форми (ритуални богослужебни химни, епос, дидактическа поезия), старогръцката литература продължила да бъде достояние на малцина дори в периода на най-голям разцвет, когато се обогатила с класическите жанрове на историографията, ораторската и философската проза, лириката, драмата и научната проза (математика, астрономия, медицина и др.).

Може би единственият жанр (с изключение на комедията), който може да ни свали от пиедестала на високата литература и да ни даде представа за ниското равнище на елинската словесност, е баснята. Словесност демократична, общодостъпна, общопрактикувана и разнасяна от уста на уста - дори в периоди, когато книгоиздаването се превърнало в сравнително масова практика.

Баснята била харесвана, защото била предназначена и за стари, и за млади, била кратка и запомняща се, носела прозрачна иносказателност, почти винаги съдържала щипка хумор, отличавала се с нравоучителност и изглеждала полезна. С нея човек можел да си послужи като аргумент в словесен спор и да постави опонента си намясто, да поучи децата си и да се пребори с житейския им инат, да блесне в кръчмата или да впечатли публиката от ораторската трибуна. Баснята била универсална.

Дошла от дълбоко народностната традиция, тя представлявала съкратена и стилизирана приказка с кратка поука в края. Класически простата й форма обаче позволявала да се разгръща в различни посоки: да се изразява в проза или в стих, да бъде по-сериозна или по-шеговита, съвсем кратка (едно-две изречения) или по-дълга (няколко днешни страници), да има различни герои: животни, предмети, части на тялото, хора, богове.

Общото било познанието за човека, класифицирането на човешкото поведение и типажи, поставянето жалоните на общоприет морал, критиката на обществените и личностните пороци и недъзи. Но критика не научна и сериозна, не жлъчна или цинична, а по-скоро леко насмешлива, добронамерена и ненатрапчива. Нещо като съвременния виц. Но малко по-наивен и като че ли предназначен за не чак дотам схватлива публика, затова и разтълкуван в своя край.

Баснята в една или друга форма присъствала не само в елинското общество. Тя била общочовешко явление и се срещала в творчеството на всички народи на определен етап от тяхното развитие. А в Елада един човек с голям талант в запомнянето, стилизирането, разказването и съчиняването на басни оформил този поток от народностната традиция в устен литературен жанр, който оттогава насетне започнал да носи и неговото име. Това се случило някога през VІ в. пр. Хр., някъде из Мала Азия или островите на Егейско море, някак случайно и естествено, в стихията на ежедневното общуване. Главният герой се наричал Езоп, по произход бил фригиец (а може би тракиец или лидиец). Имал злата съдба да бъде роб на търговец от остров Самос или на философа Ксант. Изглежда, че пребиваването му на Самос бил най-достоверно отразеният период от живота му. Последвали разнопосочни сведения за пътувания било до Лидия и Вавилон, било до двора на коринтския тиран Периандър, било до Делфи като глава на пратеничество от страна на лидийския цар Крез, носещо богати дарове за светилището и жреците в него. След идилията на Самос, след бурните приключения из просторите от Месопотамия до континентална Елада дошъл и последният период от живота му, свързан с неговата гибел. Най-безпристрастното и подробно сведение за тези събития ни е дадено от средновековния коментатор на Аристофановата комедия Оси:
"Мълвата разказва, че когато пристигнал в Делфи, Езоп имал неблагоразумието да се подиграе на жителите му, че не обработват земята, за да се прехранват, а чакат като търтеи да се възползват от даровете към бог Аполон. Разгневените делфийски жреци скрили в торбата му златна чаша от свещената утвар на бога. Когато, без нищо да подозира, Езоп тръгнал към Фокида, жреците го застигнали по пътя и го обвинили, че е откраднал светинята. Осъдили го на смърт и го хвърлили от лобната скала, която се намира близо до светилището. Такова било наказанието на всеки светотатец."

Що се отнася до външния му вид, легендите били също толкова многобройни и разнопосочни, колкото и тези за живота му. Максим Плануд (гръцки монах, живял през ХІІІ-ХІV в., завещал ни ключовото съчинение Животът на Езоп), ни е оставил следното описание:

"Езоп бил най-грозният сред всички свои съвременници. Имал валчеста глава, чип нос, къс врат, дебели месести устни, черен цвят на кожата, откъдето произлиза и името му, което означава нещо като "Черньо", голям издаден напред корем, бил кривокрак и прегърбен, надминавал по грозота дори Омировия Терсит. Когато говорел, заеквал и думите му били неясни и мъчно разбираеми."

Този образ от пръв поглед е гротескен и едва ли отговаря на действителността. Имаме обаче свидетелства и за друго отношение към неговата личност. Прочутият скулптор Лизип и ученикът му Аристодем били издигнали статуи на Езоп в Атина, които не го изобразявали грозен и уродлив. Плутарх в своя диалог Пирът на Седемте мъдреци го представя като равностоен събеседник на Солон, духовит разказвач и шегобиец. У Лукиан (Истинска история, ІІ, 115) той обитава Елисейските полета и седи на трапезата на мъдреците.

Очевидно е, че трудно бихме се приближили до обективната истина за този човек. Както образът, така и творчеството му са покрити с дебели наслоения, трупани в продължение на много векове. Често оставаме с впечатление, че става дума за събирателен образ на шут-баснописец. А ако анализираме по-внимателно басните му, откриваме, че те също са крайно разнородни: географията на техния произход е твърде обширна - от Египет и Месопотамия през Мала Азия и Егейските острови до континентална Елада; езикът в тях, основан върху класическия йонийско-атически диалект (VІ-V в. пр. Хр.), изобилства с форми от средногръцкия, дори от библейския гръцки език; реалиите също са почерпени от различни епохи и множество култури. Разнопосочността им се засилва от шарената им стилистика: някои са в проза, други - в стих, някои са с поука, други - не, на места моралът кардинално се разминава със съдържанието на баснята, понякога почти идентично съдържание завършва с диаметрално различни заключения, обемът също е силно променлива величина.

Няма съмнение, че самият Езоп не е записвал своите умотворения. Дълго време басните му циркулирали из Елада като устни предания. За известността им можем да съдим по цитатите им у Ксенофонт, Аристотел и Платон, а в Платоновия диалог Федон Сократ дори казва, че напоследък се занимавал да обръща Езопови басни в стих. Първият известен на науката сборник се появил на границата между ІV и ІІІ в. пр. Хр., а неговият съставител бил ученикът на Теофраст Деметрий от Фалерон. Популярността на Езоп нараствала: свидетелство са зачестилите цитати дори у такива сериозни историци като Дионисий Халикарнаски и Диодор Сицилийски, а също и у поетите, сред които би трябвало да отличим Луцилий и Хораций. Изданията, ако съдим по косвени данни, също се умножавали.

Последвали авторски преработки, съобразени с контекста на мястото и епохата. Стремейки се да увеличат значително въздействието върху читателя, техните автори предпочитали стихотворната форма, макар поетическото им майсторство да не било кой знае колко впечатляващо. Най-известните сред тях били стихотворните преработки на Федър (ІІ в. сл. Хр.), оставил ни 135 басни на латински, на Бабрий (ІІІ в. сл. Хр.), завещал ни 143 басни на старогръцки, както и на Авиан (живял неизвестно кога в периода между ІІ и VІ в. сл. Хр.), комуто се приписват 42 басни на латински.

Средновековието също отбелязало немалък интерес към Езоповите басни. Във Византия те се радвали на особена почит, тъй като поради своята педагогическа стойност били използвани в риторическите школи. Сюжети от тях били преработвани, развивани и прехвърляни от проза в стих и обратно. Употребявани впоследствие в ежедневното общуване, темите от тях се превръщали в общи места на морала и житейските правила.

В Западна Европа също се наблюдавал повишен интерес към Езоп. От Ренесанса и Просвещението нататък, когато ценностите на Античността преживели своя повторен разцвет, Езоп бил един от най-издаваните, четените и преработваните старогръцки автори. Появили се нови баснописци, чието творчество влязло в златните фондове на националните литератури: Флориан и Лафонтен - във Франция, Лесинг - в Германия, Крилов - в Русия. Всички те в една или друга степен били ученици и последователи на Езоп.

Наистина е трудно да се определи кои и колко са Езоповите басни. В последните столетия са събрани около 600 текста, претендиращи да са негови творби. Учените, занимаващи се с тази материя, като че ли са склонни да припишат на епохата (не толкова на самия Езоп) около 350-360 басни. Толкова са те и в настоящия превод, изпълнен по второто издание на Емил Шамбри от 1927 год. (Emile Chambry, Fables, Les Belles Lettres, Paris), включващо 358 басни, от които шест бяха отделени в приложението Съмнителни и неавтентични басни поради това, че героите в тях (Диоген, Демад) принадлежат към доста по-късна епоха. Към тези шест басни в приложението бяха добавени още три басни с по-голяма известност, които Емил Шамбри не е включил в своя подбор: Селянин и щъркел, Тръстика и маслинено дърво, Къртица и майка й. За справки бяха използвани и тексткритическото издание на Хаусрат-Хунгер (Hausrath-Hunger, Aesopi Fabulae, Bibliotheca Teubneriana, 1970), както и преводното online издание на Лаура Гибс (Laura Gibbs, Aesop's Fables, Oxford World's Classics, 2002 г.), включващо всички известни 600 басни. Избегнато бе изкушението да увеличим в значителна степен приложението с неавтентични басни.

Този превод стъпва на една сравнително дълга за българските условия традиция, която започва с първия превод на Езоп от началото на ХІХ век, дело на Софроний Врачански, преминава през този на Петко Славейков (Езопови басни, Букурещ, 1952 г.), през адаптациите от руски на Райно Попович и Хр. Драганов (от руски) и се стигне до ползващия се с голяма известност превод на Александър Балабанов (1924 г., преиздаден през 1947 г.). Последният пълен академичен превод от оригинала принадлежи на доц. Тодор Сарафов (НК, 1967, преиздаден 1982 г.).

Прочитайки настоящия том, ние като учена публика можем да си изградим представа и за осреднения образ на човека в древногръцкото общество, който бил и герой, и адресат на Езоповите басни. Би трябвало да си дадем сметка, че този човек не принадлежал на висшето общество, а по-скоро бил член на свободната средна прослойка в малките елински полиси - в повечето случаи заможен селянин или градски занаятчия. В нашето съзнание той се очертава като умерено консервативен, улегнал и работлив човек, знаещ своите интереси и оцеляващ в несигурно общество, възпитан да спазва мярката и да тачи морала на съжителството и взаимопомощта. Този човек е далеч от висшите сфери на духа, склонен е да разчита по-скоро на своя опит, отколкото на богати познания. Той е религиозен, но в приятелски отношения с боговете. Насмешлив и пазещ се от чуждата насмешка. Грижлив към децата, обичащ жените, познаващ вкуса на живота.

Това е обикновеният човек, изградил през този VІ в. пр. Хр., както и през следващите векове, онази цивилизация, за която казваме, че е залегнала в основите на съвременната европейска цивилизация. Всеки може да си даде сметка дали и доколко този човек се различава от нас.

Езоп е легендарен древногръцки баснописец, живял в периода V-VI век пр. Хр. С неговото име се свързва появата на баснята като жанр, като той се счита за неин основоположник. Сред най-популярните басни на Езоп се нареждат Лисицата и гроздето, Гарван и лисица, Заекът и костенурката, Овчарчето и вълкът. Неговите поучителни басни са преведени на множество езици по света от прочути баснописци, сред които Лафонтен, Иван Крилов и др.

Към днешна дата не може да се твърди със сигурност дали е съществувал такъв автор на басни, или те са принадлежали на различни лица, а образът на Езоп е събирателен. Сведенията относно биографията му са често противоречиви и исторически недоказани. Според някои източници той е роден в областта Фригия, Мала Азия, според други - в град Месемврия, Тракия. За пръв път за Езоп споменава старогръцкия историк Херодот, според който той е бил роб на остров Самос, по времето на египетския цар Амасис (570-526 г. пр. н.е.), след което бива освободен. След като е пуснат на свобода Езоп живее в Лидия в двореца на цар Крез, чието доверие успява да спечели. Той е убит от делфийските жреци. Според легендата Езоп е хвърлен в морето от една скала, обвинен в користолюбие.

Езоп е признат за създател на класическата басня за животни. При написването на своите басни той взема сюжети и идеи от фолклорното богатство. Тези творби са известни, като Басните на Езоп, а първият, който ги събира и оформя в сборник е Деметрий Фалерски. Преди това басните му са се предавали от уста на уста, подобно на фолклора. Около V век пр. н.е. започва литературната обработка на басните на Езоп, придавайки им метрика (гръцко учение за структурата на стихотворната реч и ритмичността ѝ). Вероятно първият, който се захваща с тази работа е Сократ, след него Калимах, а впоследствие и Барбий. За пръв път в гръцките училища започват да се четат басните на Езоп, което довежда до включването им в сборници и антологии. Трудно е да се каже с точност колко на брой са басните на Езоп. До наши дни са съхранени около 400 от тях, обработени или създадени от него, които са събрани в различни сборници. Едни от най-интересните му басни достигат до нас, събрани в сборниците Басни, Светът на приказките: Езоп, Приказки за най-малките: Езоп и много други. Отличителни черти на Езоповите басни са тяхната краткост, простота и пълна липса на реторични украшения. Обикновено в съдържанието им има морална поука, която е поместена или в края, или - по-рядко - в началото на творбата. Сюжетите на басните са взети от самия живот. Те са израз на рационалния смисъл на обикновените хора, а не рядко и протест срещу обществената несправедливост. Тяхната етика отражава представата, битуваща в древните общества. Тук няма място за любов, саможертва, себеотрицание, силата взема връх над закона, а в света побеждава хитростта и измамата. Освен това тези поучителни басни са украсени с чувство за хумор.

Езоп е творец, който използва алегорични образи в басните си, като обобщава в тях съществените за своето време нрави, давайки им сатирична оценка. За да прикрие остротата на своята критика, както и за да провокира досетливостта на човека, оприличава често хората с животни и растения. Езоп изобразява мисълта си иносказателно и алегорично, оттук и този специфичен начин за изразяване на мисли получава наименованието езоповски. Той идва от старогръцката литература, преминава в римската и византийската, за да достигне през Възраждането до наши дни, оказвайки огромно влияние върху световната литература.