"В средата на май 1800 година Наполеон начело на трийсет и шест хилядна армия минава през Големия Сан Бернар, начинание, което до онзи момент се е смятало просто за немислимо. В продължение на почти четиринайсет дни необозрима колона от хора, животни и оборудване се движи от Мартини през Орсиер по долината Антремон, а сетне по сякаш безкрайните серпантини нагоре към превала на прохода на височина две и половина хиляди метра над морското равнище, при което тежките стволове на оръдията, поставени в издълбани стъбла на дървета, трябва да бъдат влачени от войската по снега и леда, а на места и по вече оголените скални масиви.
Към малцината, неостанали безименни участници в този легендарен преход през Алпите, принадлежи Анри Бейл. По онова време той е на седемнайсет години, вижда, че настъпва краят на така ненавистните му детство и юношество, и предвкусва не без ентусиазъм началото на кариерата си в служба на армията, която, както знаем, ще го отведе още на много места в Европа. Бележките, в които на петдесет и три годишна възраст Бейл - тогава той се е намирал в Чивитавекия - се опитва да възстанови по памет изпитанията от онези дни, показват съвсем нагледно всевъзможните трудности, свързани със спомнянето. Веднъж неговата представа за миналото се състои само от сиви полета, сетне пък той се натъква на картини с такава поразителна яснота, че почти не се осмелява да им повярва, например онази с генерал Мармон, когото смята, че е видял в Мартини вляво от пътя, по който се е придвижвал обозът, в небесно- и кралскосиния мундир на държавен съветник, и когото, както ни уверява, все още вижда, когато със затворени очи извиква тази сцена в паметта си, макар че по онова време Мармон, както Бейл със сигурност e знаел, трябва да е бил в генералската си униформа, а не в синия наряден мундир на висш държавен служител.
Бейл, който твърди, че поради своето съвсем несмислено възпитание, насочено единствено към развиването на буржоазни навици и умения, е имал към онзи момент телосложението на четиринайсетгодишно момиче, пише също, че под впечатлението на многобройните мъртви коне покрай пътя и на другите следи от войната, които пъплещата напред армия оставяла след себе си, бил така потресен, че вече нямал точна представа за онова, което навремето го e изпълвало с такъв ужас. Тези впечатления според него били унищожени тъкмо от собствената им поразителна мощ. Затова долната рисунка трябва да се разглежда като своего рода помощно средство, чрез което Бейл се опитва да извика в паметта си случилото се, когато войсковата част, с която е крачил напред, се e оказала под обстрел близо до селото и крепостта Бар... Впрочем Бейл пише, че дори когато човек разполага с що-годе близки до реалния живот спомени, на тях не бива да се разчита особено. Неизличимо по своята яркост впечатление, подобно на великолепната поява на генерал Мармон в Мартини преди началото на изкачването, оставила у него, след спускането от превала, красотата на долината Сан Бернар в лъчите на сутрешното слънце. Той просто не можел да се нагледа на тази картина, а в главата му през цялото време витаели първите италиански думи - quante miglia ci sono da qui a Ivrea и donna cattiva, - на които го научил предишния ден свещеникът, у когото бил отседнал. Бейл пише, че дълго време живял с вярата, че може да си спомни този етап от похода с всички подробности, особено панорамата на град Иврея, която във вече отслабващата дневна светлина се разкрила за пръв път пред него на разстояние от приблизително три четвърти миля. Там, където разширяващата се долина плавно преминавала в равнина, малко вдясно, се намирал този град, докато вляво, дълбоко в далечината, се издигала планината Резегоне ди Леко, която впоследствие ще означава толкова много за него, както и, съвсем в дъното, Монте Роза.
Той, пише Бейл, изпитал голямо разочарование, когато преди няколко години, преглеждайки разни стари книжа, попаднал на една гравюра, озаглавена Prospetto d'Ivrea, и трябвало да си признае, че картината на лежащия в лъчите на залязващото слънце град от спомените му не била нищо друго освен копие на същата тази гравюра. Затова, съветва Бейл, избягвайте да купувате гравюри на красивите гледки, които срещате, когато пътешествате. Защото много скоро гравюрата иззема изцяло мястото на спомена и дори, може да се каже, го унищожава. Така например колкото и да се стараел, той не можел повече да си спомни великолепната Сикстинска мадона, видяна в Дрезден, защото тя била изтласкана в паметта му от гравюрата на картината, работа на Мюлер, докато жалките пастели на Менгс от същата галерия, гравюри от които никога по-късно не бил срещал, все още стоели неизличимо пред погледа му..."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 1 глас
