"Не мога да умра по този начин. Наистина, наистина не мога! Много добре ми е известно, че не всички са благословени с възможностите на възрастната дама от Титаник да се унесат в блажен сън, да се отдадат на спомени с върховния Леонардо ди Каприо, което да смекчи настъпването на смъртта. Само че да се задуша до смърт на двайсет и седем? Не, Делфи.
Опитвам се да си поема въздух, но умът ми, изглежда, не успява да измисли как да се спася от това шоу на ужасите и се е насочил към унизителните обстоятелства, при които се разиграва всичко.
Като начало, задавям се с бургер. Дори не става въпрос за първокачествен или домашно приготвен бургер, ами за евтин, пъхнат в микровълновата, който си купих от магазина на ъгъла след работа. Да не говорим за дрехите, с които съм облечена, когато се задавям: чорапи в цвета на зеленикава туршия, съчетани с най-ужасната ми нощница - протрит от пране кошмар с анимационен образ на нахилена звезда над надпис „Миличка, време е да засияеш и да заискриш!“. Телевизорът ми е на пауза по средата на документалния трилър Тиндър Суиндлър и лаптопът ми свети с една самотна страница на гугъл, на която съм попитала "Микровълновите бургери от истинско месо ли са?".
Кой ли ще ме открие в това състояние? Купър ли, противният съсед от долния етаж (който определено ще започне да се подсмихва, когато види нощницата ми)? Полицията ли? Ще ровят в личните ми вещи, ще търсят доказателства за евентуална мръсна игра. Ще им бъде доста трудно да открият човек с мотив, тъй като познавам едва трима човека в цял Лондон - Лиен и майка ѝ Джан от аптеката, в която работя, плюс стария господин Юн от съседния апартамент.
О, господи, ами ако ме открие старият господин Юн? Това не бива да се случва - сърцето му е твърде крехко, за да се справи с нещо толкова страшно като това. Миличкият господин Юн! Ако си отида, няма да има кой да проверява дали си е угасил цигарата, преди да заспи. И кой ще му приготвя закуска, която е нещо различно от обичайната му зърнена закуска с вкус на картон?
При мисълта как господин Юн гледа тъжно в шкафа с провизии, аз се хвърлям към разклатения стол в кухнята и се блъскам върху седалката в опит да приложа самостоятелно метода Хаймлих за спасяване от задушаване. Веднъж видях как я прави Миранда от Сексът и градът и тя взе че оцеля, разтърсена, но емоционално по-мъдра след преживяното. Блъскам диафрагмата си в стола отново и отново. След това стискам ръце и се удрям в стомаха. Олеле! Нищо. Дали се удрям където трябва? Правя го отново, този път малко по-ниско. След това отново, този път по-високо. Не се получава! Това парче питка и вероятно не съвсем истинското месо заседнаха в гърлото ми и май имат намерение да си останат там. Мамка му!
Хуквам от единия край на малкия си хол до другия, търся нещо, каквото и да е, което ще ми помогне. Любимата ми бейзболна шапка Брод Сити виси на кукичка на входната врата. Безполезна е! Кутия неотворени моливи Блекуинг е поставена на масата в кухнята. Хайде, Делфи! Погледът ми се спира на телефона, който се подава изпод една от възглавниците на канапето. Грабвам го, за да повикам линейка, но ръцете ми треперят толкова силно, че не мога да го задържа. Телефонът пада на пода, плъзва се под стойката на телевизора в истински хабитат на прах, при антидепресанта, който изпуснах миналия месец и така и не благоволих да вдигна.
Ох! Всичко потъмнява в периферията. Чувствам езика си странно, сякаш е провиснал. Да не би езикът ми да е провиснал? Коленете ми се подгъват и аз се мятам театрално на пода, главата ми се удря тежко върху мекия килим на райета, за който спестявах цели три месеца.
О, господи... Мисля... Мисля, че май е това. Големият финал. Датата, на която отреденото ми време изтича. Краят. Тук лежи Делфи Дениз Букъм. Тя умря точно както живя: сама, объркана, облечена в нещо гадничко.
– Отвори очи... Точно така. Време е да се свестиш... Време е да се събудиш... А, браво! Здравей, мило момиче.
Непознатият глас е женски, долавям типичната ирландска нежност и мелодичност. Отварям очи. Някаква жена е маниакално усмихната, малкото ѝ чипо носле е на сантиметри от моя нос. Разглеждам я. Скокливи светлоруси къдрици, вдигнати на висока опашка, модерни очила със златни рамки, от които искрените зелени очи, с които ме изучава, изглеждат два пъти по-големи. Оранжевото червило е изцапало зъбите ѝ. И двата реда са оголени от вече споменатата маниакална усмивка. Затварям очи. Когато ги отварям отново, отчаяно се опитвам да се опомня. Вътрешностите ми веднага се свиват разтревожено, когато забелязвам, че не се намирам в апартамента си, където съм почти винаги, ами седя на непознат пластмасов стол, с крака, вдигнати като на някоя баба на маса с флорална покривка.
Къде се намирам?
Отнякъде се носи песента на Боби Макферън Don’t Worry, Be Happy и звукът ми се струва странен, сякаш го чувам в съня си. Ококорвам се и разглеждам стаята. Бледосини стени, редица воднистозелени перални са подредени пред мен, въртят се, гъргорят и бълват въздух с аромат на лавандула на равни интервали. Чакай малко. Това да не би да е обществена пералня? Какво, по дяволите, правя в обществена пералня? Как съм се озовала тук? Кога съм дошла?
Над пералните забелязвам огромна рамкирана снимка на жена с очила. Тя е вдигнала палците и на двете си ръце, усмивката ѝ грее като на спечелила награда на селски панаир. Плъзвам поглед от снимката на стената към истинската жена, коленичила до стола ми. Грее така, сякаш е особено щастлива да ме види. След това вдига палците и на двете си ръце, точно както на снимката.
Коя е тази? Къде се намирам?
– Ъ... ъ...
Обзетият ми от паника мозък отказва да ми помага в опитите ми да задам въпроса на глас.
– Умно, нали? - Жената се ухилва. – Никой никога не се плаши в обществена пералня! Стори ми се хитро да пренеса такъв ужасяващ момент в най-спокойната обстановка, която мога да си представя. И това е то - мястото, което прилича и създава усещането за уютна малка обществена пералня! Един вид лоби като в хотел. Когато бях по-млада и започвах да си казвам "Ох, животът е толкова труден, дран-дрън-дрън", отивах в местната пералня и гледах как машините се въртят часове наред. Всички онези миризми на цветя, плискащите звуци... Толкова е успокояващо, не мислиш ли?
Трепвам, когато жената скача и гордо разперва ръце, сякаш е водеща на предаване и се кани да разкрие големия победител.
– Синьото на стените е същото като небето тъкмо преди слънцето да залезе през последната седмица на юни. Трябваше ми цяла вечност да открия точния нюанс. Нарича се дехидратирана гъска, производството му е спряно през деветдесет и втора. Само че аз познавах един търговец и накрая успях да се снабдя. - Тя стиска устни и пъха ръце в джобовете на гащеризона си в горчиченозелен цвят, като се поклаща ту на едната, ту на другата страна. – Онези горе дадоха ясно да се разбере, че искат чистачка, по-скоро професионален естет, но аз им казах веднага: Хора, нали не очаквате да бъда върховен терапевт от отвъдното, без да ми дадете пълна автономия над средата, в която да окажа терапевтична помощ на Мъртъвците. Искам да кажа, стига, момчета... Идиоти. Идиотите са навсякъде! Това е страхотна мисъл, нали? - Тя поглежда стените, въздиша щастливо и стиска със зъби долната си устна, като ги омазва още повече с червило. – Почти променя нюанса си с промяната на светлината. Понякога става тебеширено лилаво-сиво. Някога синьо като на джинси. Също като очите на Джейми Фрейзър. Знаеш ли го Джейми Фрейзър? От книгите
Друговремец. Какъв пич! Той е в моите топ десет романтични герои. Може би дори в топ пет. Може би дори в топ..."
Из книгата
