"Въведение. Десетте изненади на войната
На 24 февруари 2022 г. Владимир Путин се появи на световните телевизионни екрани и обяви навлизането на руските войски в Украйна. По същество словото му не се отнасяше нито за Украйна, нито за правото на самоопределение на народите от Донбас. То беше предизвикателство към НАТО. Путин обясни защо не иска Русия да бъде изненадана като през 1941 г., докато чака прекалено дълго неизбежното нападение: "Продължаващото разрастване на инфраструктурите на Северноатлантическия алианс и военното оборудване на Украйна са неприемливи за нас. Престъпена беше червена линия. И дума да не става в Украйна да се развива една анти-Русия. Това беше действие на самозащита." - подчерта той.
Като потвърждаваше историческата и така да се каже юридическата валидност на своето решение, той разкри с жесток реализъм едно техническо съотношение на силите, което бе в негова полза. Ако за Русия бе настъпил моментът да действа, то беше, защото благодарение на притежанието на свръхзвукови ракети тя имаше стратегическо превъзходство. Речта на Путин - много добре конструирана, много убедителна, макар че си личеше известна емоционалност - беше съвършено ясна и ако нищо в нея не принуждаваше да се правят отстъпки, тя си струваше обсъждането. Но веднага след нея хората сметнаха Путин за неразбираем, а руснаците - за непонятни, покорни или идиоти. Последва липса на дебат, която опозори западната демокрация. Липсата беше пълна в две страни - във Франция и Обединеното кралство, относителна - в Германия и в САЩ. Като повечето от войните, най-вече световните, тази война не протече както бе предвидено; тя вече ни поднесе много изненади. Сред тях аз видях десет основни.
Първата бе избухването на войната в Европа: истинска война между две държави, нечувано събитие за континент, който се смяташе, че е постигнал вечен мир.
Втората изненада идва от стълкновението между два противника - САЩ и Русия. Вече повече от десетилетие Китай бе сочен от Америка като главен неприятел. Във Вашингтон враждебното отношение към Китай беше надпартийно. То вероятно беше единственият въпрос, по който демократите и републиканците успяваха да постигнат съгласие през последните години. А по повод на украинците наблюдаваме сблъсък между САЩ и Русия.
Третата изненада: военната съпротива на Украйна. Всички очакваха, че тя ще бъде бързо смазана. Като робуваха на детинската и преувеличена представа за демоничния Путин, много западняци отказваха да признаят, че Русия е пратила само 100 - 120 хил. войници в Украйна, страна с площ 603 700 км
2. За сравнение през 1968 г. с цел завладяването на Чехословакия, страна с площ 127 970 км
2, Съветският съюз и неговите сателити от Варшавския договор бяха пратили 500 хил. бойци.
Но най-изненадани бяха самите руснаци. За тях, както и според повечето информирани западняци, а всъщност и в действителност, Украйна беше това, което технически се нарича Failed State, тоест пропаднала държава. Откакто стана независима през 1991 г., страната загуби може би 11 милиона от своето население, които емигрираха, а и в резултат от спада на раждаемостта. Владяна бе от олигарси. Корупцията ставаше безумна. Страната и нейните жители като че ли бяха за продан. Преди войната Украйна беше Обетованата земя за евтино зачеване в полза на други лица.
Разбира се, Украйна разполагаше с противотанкови ракети Джевълин, дадени от НАТО, имаше от началото на войната американски системи за наблюдение и направляване, но от отявлената съпротива на страна в разпад изниква един исторически въпрос. Онова, което никой не можеше да предвиди, бе, че страната намери във войната основание да съществува, причина за собствения си живот.
Четвъртата изненада беше икономическата съпротива на Русия. Бяха ни казали, че санкциите, най-вече изключването на руските банки от системата Swift (Общност за световна междубанкова финансова комуникация), ще постави страната на колене. Но ако сред нашия политически и журналистически състав се намираха няколко любознателни глави, които да прочетат книгата на Давид Тьортри Русия. Завръщането на могъществото, публикувана няколко месеца преди войната, щяхме да си спестим тази смехотворна убеденост в нашето финансово всесилие. Тьортри показва, че руснаците са се адаптирали към санкциите от 2014 г. и са се подготвили да бъдат самостоятелни по отношение на информатиката и банковото дело. В тази книга откриваме една модерна Русия, много далече от закостенялата неосталинска автокрация, която пресата ни описва непрекъснато, Русия, която е способна да прояви голяма техническа, икономическа и социална гъвкавост - тоест противник, който трябва да се вземе на сериозно.
Пета изненада: сривът на каквато и да било европейска решителност. Първоначално Европа беше френско-немска двойка, която след кризата през 2007 - 2008 г. започна да се държи като патриархално семейство, в което Германия беше властващият съпруг, който не се вслушваше повече в своята съпруга. Но и под немската хегемония Европа запазваше известна автономия. Ала всъщност въпреки някои първоначални задръжки на държавата от другата страна на Рейн, сред които са и колебанията на канцлера Шолц, Европейският съюз много бързо се отказа от своите прищевки. Той се откъсна от своя руски енергиен и (в по-общ план) търговски партньор, като се наказваше все по-жестоко. Германия прие, без да ѝ трепне окото, саботирането на газопроводите Северен поток, които донякъде ѝ доставяха енергия, прие един терористичен акт и срещу нея, и срещу Русия, извършен от нейния американски защитник, свързан в случая с Норвегия, страна, което не членува в Съюза. Германия успя дори да игнорира отличната анкета на Сиймор Хърш за това невероятно събитие. Тя постави под въпрос държава, която се представя като задължителен гарант за международния ред. Но ние видяхме също как Франция на Еманюел Макрон заглъхна на международната сцена, докато Полша ставаше основният агент на Вашингтон в Европейския съюз, наследявайки в тази роля Обединеното кралство, останало след Брекзит извън Съюза. На континента оста Париж - Берлин бе, в общи линии, заменена от оста Лондон - Варшава - Киев, ръководена от Вашингтон. Това западане на Европа като автономен геополитически фактор може да ни сащиса, ако си спомним, че само преди двайсет години съвместното противопоставяне от страна на Германия и Франция на войната в Ирак доведе до общи пресконференции на канцлера Шрьодер, на президента Ширак и на президента Путин."
Из книгата