Еленски елегии

"Не зная дали вярвате в Любовта от пръв поглед?! Аз също не зная... Но зная само, че който е бил в Еленския балкан, Любовта към тези места пламва и остава завинаги."
Ели Добрева

"Дойде му времето на гордия балканджия, на стройния току-що завършил полувисшия ж.п. институт в София курсант, да си потърси булка. Нямаше връщане към родния Еленски балкан, беше си прекъснал корените.

Минаваше всеки Божи ден с "дрезината" по ж.п. линията Перник - Радомир с фуражка с кокарда, изпъната повоенному униформа и задължително лъснати обувки. Момите от Попчевата махала в Перник го чакаха да премине, все едно е Ориент-експрес. Но той си избра мама - не че не беше пернишка хубавица, а защото беше безпомощно сираче, което очакваше подкрепа.

И така без кой знае каква любов и ухажване стана пернишки зет - при това "заврян", както граовците не пропускаха да злобеят по адрес на спретнатия и красив пришълец.

Пое ралото - на този опоскан от адвокати, лихвари и подписвани с палец от дядо ми имот, и нещата потръгнаха - стана си семейство. Беше грижлив стопанин и баща. От сутрин до вечер работа - ж.п. линията, на нивите, в градината, животинките, децата. И вечер се оттегляше тихичко и сядаше на немската машина Urania и пишеше - казваше "отчети" на нашите въпроси. Едва след смъртта му, когато отворихме войнишкото бозаво дървено сандъче (винаги любопитството ни теглеше към него), намерихме стиховете - в ръкопис и на пишещата машина - избелели, поизтъркани.

Ех, изстрадала душа, мълчалива и горда. Една вечер ни събра на вечеря и внезапно ни втрещи:
– Ще си купя къща в Еленския балкан?! (Частта от родната му къща в Елена и някакви имоти беше дарил на двете си сестри - учителките, които останаха в Елена, другите четирима - още една сестра и трима братя се разпиляха на различни места).
– Каква Елена??? Рударци, Кладница, Мърчаево... на километри от нас, там да си купим - възмущаваше се мама.
– Не, Елена ще бъде - категорично отсече, а той имаше тежък характер, тежка дума и тежка ръка.

Погледнах го и му смигнах (бях му любимката) и тутакси се разделихме на Перничани и Еленчани. Мама и брат ми вдигнаха ръце огорчени.

И така, в един прекрасен ден потеглихме с татко към Балкана. Обикаляхме, търсихме неговата къща. Къщи да искаш - изоставени, буренясали.

Тогава минахме покрай Драгановци - прокълнатото село, за което искам да разкажа. За него е това предисловие и за недоизказаната любов към баша ми.

Намерихме къща в с. Илаков рът, махала Угорялковци - на махленския площад, с изглед към пет-шест други къщи, дере и път към Балкана. Оставиха ни я с менците, кобилиците, чекръка, джамалите и това място, и тази къща останаха нашата любов и до днес."
Из книгата