"Преди. Том.
Влюбен съм. Влюбен съм отчаяно, болезнено, глупаво, до уши.
Тя се казва Марго. Запознахме се, когато и двамата бяхме на четири години. Да, влюбен съм от четиригодишен, толкова съм жалък. Видях я на площадката да храни гладните катерички с парченца от сандвича си и моментално реших, че никога не съм виждал друго създание, така красиво и мило като Марго Дрискол. И се влюбих. Мина много време, преди да ѝ кажа какво изпитвам. Не можех да ѝ го кажа просто така. Струваше ми се невъзможно този ангел със златна коса, бледосини очи и кожа като порцелана на мивката в банята ни да изпитва и една десета от моите чувства, следователно нямаше никакъв смисъл да си отварям устата.
Но в последно време това се промени. В последно време Марго ми позволява да я изпратя до тях след училище. Ако извадя късмет, ме оставя да я държа за ръка и ме стрелва с онази своя тайнствена усмивка върху черешовите си устни, от която коленете ми омекват. Започвам да си мисля, че може би иска да я целуна. Но ме е страх. Страх ме е, че ако се опитам да я целуна, ще ме зашлеви през лицето. Страх ме е, че ако ѝ кажа какво изпитвам, тя ще ме погледне със съчувствие и ще каже, че не споделя чувствата ми. Страх ме, че е повече не ще ми позволява да я изпращам след училище.
Но не от това ме е страх най-много. Най-много ме е страх, че ако понеча да я целуна, Марго ще ми позволи. Страх ме е, че ще се съгласи да ми бъде гадже. Страх ме е, че ще ме пусне в стаята си, когато родителите ѝ не са у дома, за да бъдем най-после насаме. И съм дълбоко ужасен, че остана ли сам с нея, ще увия пръсти около хубавото ѝ бяло вратле и ще я удуша.
В наши дни. Сидни.
Кой е този мъж и какво е направил с онзи, с когото трябваше да се срещна? Защото уговорката ми беше с човек на име Кевин за вечеря в осем. Е, първоначално щеше да е на по питие в шест, защото така е по-лесно да се измъкнеш, но после Кевин ми писа в Синк, приложението за запознанства, че ще се забави на работа, та не можело ли да се видим за вечеря в осем. И аз се съгласих въпреки здравия си разум. Но докато си пишехме, Кевин ми се стори приятен. И сладък на снимките в приложението. Адски сладък. Момчешка усмивка с искра в окото и чаровно разрошена светлокестенява коса, която пада на челото. Приличаше малко на младия Мат Деймън. Имала съм не една и две ужасни срещи, уредени през „Синк“, но за тази таях предпазливи надежди. Дори подраних и вече от десет минути вися на бара в ресторанта и го чакам да дойде.
– Сидни? - казва мъжът пред мен.
– Да?
Гледам го и чакам да ми каже, че Кевин е загинал в трагична катастрофа с такси на път към ресторанта, защото този тип съвсем определено не е Кевин. Обаче той не казва нищо такова, само ми подава ръка.
– Аз съм Кевин - казва.
Седя си като циментирана на барстолчето.
– Така ли?
Добре де, нека си го кажем честно. Никой не изглежда на живо толкова добре, колкото на снимките си в едно или друго приложение за запознанства. Така де, ако си търсиш среща, няма да публикуваш в профила си снимка, която си щракнал набързо, докато си изпълзявал от леглото с тежък махмурлук. Ще се издокараш, ще направиш поне петдесет снимки от всички възможни ъгли и с десетина опции за осветление, а после ще избереш най-хубавата. Нищо лошо няма в това, то си е проява на здрав разум.
От друга страна, въпросната най-хубава снимка може да е правена и преди десет години. Тази логика не я одобрявам, но мога да разбера защо го правят хората. Този тип обаче... Няма начин да е същият мъж от профила на Кевин в Синк. Нито преди десет години, нито... абе, никога. Не е той и толкоз. Знам, че е обидно и прочее, но все пак вадя телефона си от чантичката и отварям приложението. Местя поглед между по момчешки красивия мъж на снимката и този, който стои пред мен. Мда... няма начин. Кавалерът ми за тази вечер е поне с десет години по-стар от мъжа на снимката, освен това е много слаб, кльощав направо. И очите му са друг цвят, като гледам. Русата му коса се е отдръпнала бая назад, а малкото, което е останало от нея, е дълго и прибрано на кьопава опашка. Този не е мъжът от снимката. В това съм точно толкова сигурна, ако не и повече, колкото съм сигурна, че обичам дългите разходки в Сентръл Парк и да гледам по десет серии наведнъж по Нетфликс.
– Да, аз съм - казва наперено фалшивият Кевин. (Макар че, като си помислиш, онзи на снимката е Фалшивия Кевин. Като нищо може да е снимка на Мат Деймън от младите му години. Май точно за това става дума.) Отварям уста да възразя, че изобщо не си прилича със снимката, а после си давам сметка колко повърхностно е това. Да, добре, Кевин не прилича на снимката си в профила. Но колко важно е това наистина? От известно време си пишем и той ми се стори свестен тип. Редно е да му дам шанс. А ако не тръгне добре, имам си спасителен план – приятелката ми Гретчен ще ми звънне след двайсет минути с измислено извинение да си тръгна. Никога не ходя на среща, без предварително да съм си осигурила път за бягство във вид на спасително обаждане от приятелка.
– Много ми е приятно да се видим на живо - казва истинският Кевин. – Същата си като на снимката.
Да не би да очаква да му отвърна със същото? Това да не е някакъв тест?
– Ъъ. - Това казвам.
– Хайде. Да седнем.
Заплюваме си сепаре в ъгъла на бара. Вървим натам, а Кевин стърчи над мен с много. По принцип харесвам високи мъже, но този тип има спешна нужда да лепне малко месце по костите си. Като че ли вървя рамо до рамо с метла.
– Много се радвам, че най-после се виждаме - казва Кевин и сяда на пейката срещу мен. Защо опашката му е толкова рошава? Толкова ли не е могъл поне да се среши преди срещата?
– И аз - казвам, което отчасти си е лъжа...
Той ме претегля с поглед, на изпитото му лице се настанява одобрително изражение.
– Трябва да ти кажа, Сидни, че сега, когато те виждам лице в лице, искрено мисля, че ти си съвършената жена.
– О?
– Абсолютно. - Огрява ме с усмивка. – Ако затворя очи и си представя идеалното момиче, това ще си ти.
Еха. Това е... ами сладко. Даже се класира сред най-хубавите комплименти, които съм получавала на среща. Благодаря ти, Истински Кевин. Добре направих, че не си тръгнах веднага. Освен това наистина харесвам високи мъже и макар че този няма нищо общо със снимката в профила си, пак е донякъде привлекателен.
– Благодаря.
– Е - добавя той, – като изключим ръцете ти.
– Ръцете ми?
– Да, над лактите. Те са някак отпуснати. - Сбърчва нос. – Но извън това - леле-мале. Както казах, ти си съвършената жена.
Чакай, чакай. Ръцете ми били отпуснати? Този тип сериозно ли ми каза това?
И което е по-лошо, вече се опитвам тайно да погледна и оценя голите си ръце. Защо изобщо облякох тази рокля без ръкави? Имам само две такива в гардероба си. Лесно можех да избера нещо с ръкави, които да скрият явно отвратителните ми ръце, обаче аз избрах тази рокля.
– Да ви донеса ли нещо за пиене?
До масата ни стои сервитьорка с вдигнати вежди. Откъсвам поглед от чудовищните си ръце и вдигам глава към сервитьорката.
– Аз... за мен диетична кола.
– Диетична кола? - повтаря Кевин, сякаш приема мисълта за кола без захар като лична обида. – Това е скучно. Поръчай си истинско питие.
Имам си правило - никога не пия алкохол, когато съм на първа среща с мъж от Синк. Така де, предпочитам преценката ми да е трезва.
– Диетичната кола е истинско питие.
– Не, не е.
– Е, течност е. - Облещвам му се през лепкавата маса. – Така че може да се нарече питие.
Кевин завърта очи и вдига глава съм сервитьорката.
– Добре, аз ще пия една наливна бира, а тя ще пие диетична кола. – А после намига на сервитьорката и оформя само с устни едно: "Извинявай".
Поглеждам към чантичката си на пейката. Гретчен няма ли да се обади най-после? Имам спешна нужда от път за бягство.
Добре де, може би не съм справедлива. Познавам Истинския Кевин от има-няма пет минути. Редно е да му дам още един шанс. Нали затова казах на Гретчен да звънне на двайсетата минута. За пет минути нищо не можеш да прецениш. Ако не мога да отпусна повече от пет минути на кавалерите си, значи и през следващите двайсет години ще ходя само на първи срещи. А предвид че съм на трийсет и четири, не разполагам с този лукс.
– Мноого секси - подхвърля Кевин, загледан след сервитьорката. – И има страхотни ръце.
Гретчен, къде си?"
Из книгата
