Докато сме свободни

Докато сме свободни Ширин Ебади Времетраене: 0:59 мин. Вива Фрида Жерар дьо Кортанс Времетраене: 1:14 мин. Как да инвестирам, като нищо не разбирам Димитър Ангелов Времетраене: 1:19 мин. Забравената дъщеря Джоана Гудман Времетраене: 1:15 мин. Изповед Йорданка Христова Времетраене: 1:44 мин. Нейротренажор - упражнения за развитие на мозъка Времетраене: 1:26 мин. Да преживееш XXI век: Чомски и Мухика Саул Алвидрес Времетраене: 1:30 мин. Стефан Мавродиев. Играещият човек Homo ludens. Биография Огнян Панов, Стефан Мавродиев Времетраене: 1:09 мин. Албум за обич с баба Диана Стоева Времетраене: 1:00 мин. Далече от Луизиана Лус Габас Времетраене: 1:13 мин. Приключенията на Съни Поля Георгиева Времетраене: 1:13 мин.

Моята битка за правата на жените в Иран.

Ширин Ебади - първата мюсюлманка, получила Нобелова награда за мир, вдъхновява милиони хора по света с работата си като адвокат, защитаващ жени и деца от жестокия режим в Иран. Ебади разказва своята история за кураж и непокорство, изправена пред правителство, твърдо решено да унищожи както нея, така и семейството и мисията ѝ.

Години наред ислямската република се опитва да сплаши Ебади, но след възкачването на власт на Махмуд Ахмадинеджад през 2005 година цензурата и преследването стават още по-ожесточени. Правителството подслушва телефоните на Ебади, наблюдава адвокатската ѝ кантора, напада дома ѝ. Въпреки че животът ѝ прилича на шпионски роман, нищо не е в състояние да я накара да замълчи и да спре да се бори за достойнството на хората.

Иранското правителство отнема всичко на Ширин Ебади - брака ѝ, приятелите и колегите ѝ, дома ѝ, кариерата ѝ, дори Нобеловата ѝ награда - но не успява да я лиши от смелостта да се бори за справедливост и по-добро бъдеще.

Това е поразителната история на една жена, която никога няма да се предаде независимо от опасностите.

"Дързък и шокиращ мемоар"
Sunday Times

"Ширин Ебади разказва за поредица от зловещи атаки, които понася след като печели Нобеловата награда за мир през 2003 година. Този забележителен мемоар, който се чете като роман, описва опасната ситуация, в която се намира, и непоколебимостта ѝ да остане твърда въпреки всичко."
The Washington Post

"Ширин Ебади е вдъхновяваща фигура, а нейната напрегната, емоционална история е незабравима."
Publishers Weekly

"Пленяваща и откровена история за куража и силата на една жена, която се изправя срещу иранското правителство и оцелява въпреки всички опити да провалят усилията ѝ."
Kirkus Reviews

Ширин Ебади е родена през 1947 година в Хамадан, Иран. Ебади е една от първите жени съдии в Иран и първата жена, ръководила едно от най-висшите съдилища в страната, преди да бъде лишена от права да практикува професията си след Ислямската революция през 1979 година. През 90^-те години Ебади отново се връща към правото като защитник на правата на жените и децата и основава център за човешки права, който повежда битка за правна реформа и обществен дебат относно дискриминационните закони в ислямската република. През 1999 година прекарва един месец в затвора заради дейността си. Години наред тя е в центъра на женското движение на Иран. През 2003 година получава Нобелова награда за мир заради своята работа. Живее в изгнание след протестите, последвали президентските избори през юни 2009 година.

"Бях неспокойна. Вечерта беше съвсем обичайна, вечеряхме в дома на брат ми, но изпитвах необяснима тревога. В стаята беше задушно, светлината на лампите беше прекалено ярка, децата - по-шумни от обикновено. Излязох на терасата, за да подишам свеж въздух, и наблюдавах черните облаци, които пълзяха по небето. Отекна силен гръм и в следващия миг над Техеран заваля дългоочакваният дъжд, който прочисти отровната мъгла. Макар че беше април и вятърът трябваше вече да е прогонил зимното замърсяване, на мен ми беше трудно да дишам навън. Наскоро правителствен служител бе казал, че животът в град с толкова токсичен въздух е равносилен на масово самоубийство.

От няколко седмици работех по доклад за екзекуциите на деца, извършвани от правителството. Всички други държави по света бяха спрели рутинните екзекуции на деца, но Иран редовно осъждаше непълнолетни на смърт за различни престъпления: от предумишлено убийство до непредумишлено при самозащита. През 2004 година властите наложиха смъртно наказание на шестнадесетгодишно момиче, задето е правило секс преди брака, или както го наричат - за престъпления срещу целомъдрието. Самият съдия изпълни ролята на екзекутор - заведе ученичката до бесилото, сложи ѝ превръзка на очите и направи знак кранът да я вдигне от земята. Тялото ѝ висеше там почти цял час, а бризът ветрееше черния ѝ чадор.

Държавата не искаше тези екзекуции да привличат внимание, особено международно, но с моите колеги работехме усилено, за да покажем наличието на определен модел в присъдите. Това навярно бе най-дръзкият доклад, който бяхме писали, и предстоеше да го представим пред Организацията на обединените нации, където знаехме, че Ислямската република ще бъде осъдена заради тази практика. Предположих, че това бе причината за моето безпокойство. Щях да се успокоя у дома, седнала с чаша чай и доклада в ръка, за да проверя детайлите и да нанеса корекции. Реших да се прибера рано и се сбогувах с брат ми и семейството му. Улиците бяха безлюдни, усещаше се миризма на изгорели газове, изгнили листа и дъжд. Качих се в колата, потеглих и в същия миг забелязах рисунка на стената на една сграда, осветена от улична лампа, която предизвикваше Америка и Запада: Наложете ни санкции; ние ще се справим.

Пътищата бяха притихнали, единственият шум идваше от локвите, през които минавах с колата. Завих по моята малка и спокойна улица. Валеше силно и навън нямаше никого, тротоарите бяха по-пусти от обикновено. Съпругът ми Джавад не се беше прибрал и вкъщи беше тъмно. Замислих се за доклада, който лежеше на бюрото ми и съдържаше ужасяващи снимки на деца, висящи обесени от крановете. Бръкнах неспокойно в джоба си за ключовете. Заобикаляйки локвите и поглеждайки нервно през рамо, аз видях бележката чак когато застанах точно срещу нея. На лист хартия, закачен с габърче на входната врата, ме чакаше съобщение от човек, който ме беше наблюдавал: Ако продължиш по същия начин, ще бъдем принудени да сложим край на живота ти. Ако го цениш, престани да злословиш по адрес на Ислямската република. Спри да вдигаш шум извън страната. Няма да ни е никак трудно да те убием.

Историята на Иран е историята на моя живот. Понякога се питам защо съм толкова привързана към родината си, защо очертанията на планината Алборз в Техеран са ми също толкова близки и скъпи, колкото е лицето на дъщеря ми, и защо изпитвам такъв дълг към моя народ, по-силен от всичко останало. Спомням си средата на 80^-те години, когато много от моите приятели и роднини започнаха да напускат страната, обезсърчени от бомбите, които валяха по време на войната с Ирак, и от контролно-пропускателните пунктове на нравствената полиция, въведени от новата ислямска власт. Не ги съдех заради желанието им да напуснат Иран, но у мен нямаше такъв импулс. Как би могъл човек да напусне града, в който са родени децата му? Как би живял далеч от дърветата в градината, за които се грижи всяка година още преди да са се родили нарове, орехи и ароматни ябълки?

Това беше немислимо за мен. Когато влязох в най-висшия съд на страната и новата революционна власт ми каза, че жените вече не могат да бъдат съдии, аз останах. Останах и когато властите ме понижиха до обикновен чиновник в съда, в който председателствах като съдия. Отказвах да слушам революционерите, превзели съдебната система, които в мое присъствие обясняваха, че жените са непостоянни, нерешителни и неспособни да раздават правосъдие - отсега нататък това щеше да бъде мъжка работа. Останах, когато иракските самолети бомбардираха къщите на нашата улица и ги сринаха със земята. Останах, когато новата власт заяви, че ислямът изисква жестоко правосъдие; че позволява млади мъже и жени да бъдат екзекутирани на покривите на сградите и да бъдат бесени на кранове заради своите политически убеждения, а след това телата им да бъдат захвърляни в масови гробове.

Не напуснах Иран и не изоставих исляма. Какво ще стане с нашата родина, ако всички си съберем багажа и се качим на самолета? Какво ще стане с вярата ни, ако сведем глави и си стоим мълчаливо у дома, позволявайки им да твърдят, че ислямът позволява убийството на писатели и екзекуцията на младежи? Пишех дълги писма на емигриралите ми приятели върху тънката, прозрачна хартия, която използвахме за въздушна поща в онези години, и им разказвах, че все още успявах да живея. В средата на 80^-те години спрях да работя и се затворих в себе си, прекратявайки всякаква връзка с бруталната политика на новия режим. Въпреки бомбите и контролно-пропускателните пунктове на нравствената полиция двамата със съпруга ми отгледахме двете ни момичета, които ходеха на училище с вързани на опашки коси и се учеха да четат. Вечеряхме заедно всяка вечер. Джавад продължи да работи като инженер, а аз гледах децата и търсех възможности за нова реализация, защото съдебната система се беше превърнала в мъжко царство.

В началото на 90^-те години, след края на войната, дъщерите ни вече бяха пораснали и не се нуждаеха толкова много от мен. За кратко опитах да практикувам семейно право, но бързо осъзнах, че съдилищата в Ислямската република работеха много по-различно, отколкото по време на управлението на шаха преди това. Властите позволяваха на жените да работят като адвокати, но системата и всичките ѝ нови процедури не функционираха добре и на практика бе невъзможно да придвижиш едно дело напред в съда. Няколко пъти се сблъсках с трудности при опитите си дори само да прегледам досие в съда. Щом деловодителят разбереше, че няма да му дам бакшиш, за да получа досието (в корумпираните държави наричат подкупа по безброй други начини), той казваше: Съжалявам, досието го няма. Елате отново утре. Връщах се на следващия ден, а той казваше: Съжалявам, нямах възможност да го потърся. На третия или четвъртия ден най-сетне ми го даваше, защото знаеше, че ще дойда отново, ако не го направи. Но тъй като не исках да предложа подкуп, бях изгубила два или три дни.

В съдилищата ситуацията беше още по-лоша. Там правото беше на страната на онзи, който бе готов да плати повече; правосъдието се купуваше, не се водеше битка за него, нито се обсъждаше. Накрая в знак на протест окачих голяма табела в кантората си: Поради настоящите негостоприемни обстоятелства в съдилищата вече няма да приемам клиенти и ще предлагам единствено правни консултации. В онзи момент това не ми се струваше особено рисковано. Просто исках да бъда откровена за правния климат в страната, целта ми не беше да предизвиквам властта и да демонстрирам неподчинение. С времето обаче се научих, че мирното непокорство може да бъде силна проява на бунт. Скоро при мен започнаха да идват хора, които нямаха пари да си наемат адвокат - често те бяха обвинени в политически престъпления."
Из книгата

Киви
София, 1202
бул. Княгиня Мария Луиза 57
office@kiwidesign.bg

Пролог: Смъртна заплаха
Сплашване
Сватба
Мъжът, който искаше да купи центрофуга
Среднощно посещение
В сянката на Ехмадинеджад
Жените, които дръзнаха да въстанат
Шпиони на прага
Фетва, която трябваше да бъде спазена
Обсадена
Изпитание за една майка
Сбогуването
Откраднатите избори
Сама на света
Предателство
Живот без дом
Подправеният паспорт
Отнемане на собственост
Пролетта, след която настъпи зима
Кървава баня за урок
Подозрителният съсед
Епилог
Бележка на автора
Благодарности