"Ha моята сватба присъства само една жена - булката.
А самият сватбен ден - 18 ноември - се оказа пълен с предсказания, но аз - щастливо объркана, не ги забелязвах, докато не започнаха да се сбъдват.
Беше делник в средата на седмицата - навън се стелеше и ръмеше мъгла, та булчинската ми премяна се състоеше от дънки, размъкнат от пране бежов пуловер и кожено яке втора употреба, купено миналата пролет. Помня, че когато се въртях пред огледалото в пробната на магазин Втори шанс, продавачката - усмихната пълничка жена - възкликна:
– Лелеее, как ти отива!... Цветът му е като косата ти - също лисича опашка. Пък и очите ти... блещукат като конячета в кристални чашки - и те подхождат на якето...
А в деня, избран от съдбата да ми бъде сватбен - аз, без да подозирам какво ме очаква, рано сутринта почти тичешком поех към офиса на отдел Счетоводство при търговската фирма Детски свят и пристигнах там малко след седем. Винаги идвах първа. В продълговатото, зле осветено и запълнено с бюра и няколко етажерки помещение винаги биваше топло, аз се облягах на радиатора и оставах така, докато цялото ми вцепенено от нощното мръзнене тяло се размекне и придобие естествените си извивки.
Живеех в центъра на града в самостоятелна стая три стъпала под нивото на улицата, но снабдена с отделен вход, баня и килер, в който нямаше какво да прибирам. Подът беше циментен и през лятото всяка вечер го миех със студена вода, а през зимата просвах върху цимента балатум. Спях при включена печка с един реотан и облечена в спортния си екип, останал ми от часовете по физическо в Търговската гимназия. Миналия месец си подарих огромен плюшен мечок и оттогава нощем двамата се прегръщаме и ни е топло.
В осем без една минута в офиса се домъкваше и Соня – недоспала, жълто-зелена на лице, с пластмасова чашка в ръка и с остатъци от снощна прическа. Тъй като шефската заповед гласеше, че за начало на работния ден се смятал осмият удар на часовника от кулата-камбанария на Фичевата къща, Соня понякога се възползваше от тази възможност и се приплъзваше в стаята едновременно със звука от удара. Изпиваше кафето на две-три глътки, тръшваше се на стола си и поне половин час си играеше с празната чашка, притворила гримираните си клепачи и унесена в дрямка или спомен.
Миналата пролет - помня датата - Соня ме запозна с мъжа, в чийто дом повече от година живееше, очаквайки да чуе брачното предложение. Всички знаехме, че той е юрист-консулт на международната фирма Юро карс в клона ѝ за Северна България, казва се Радион Бранев, но е известен - по марката на колата си - като Роди Кайена. За него се знаеше, че винаги се облича в един цвят, съчетавайки всичките му отсенки. В деня на нашата среща Роди се бе опаковал в млечносиво, а оттенъците на този благороден нюанс се преливаха един в друг и във вид на едва доловима вълна, започваща от гълъбовите ириси, заливаха пулсиращата изпъкнала вена на шията му и плисваха по целия костюм...
Той (хлабаво) внимателно пое ръката ми и ме закова с особено напрегнат поглед, какъвто месец по-рано бях забелязала у един глухоням младеж: момчето с жестове ме питаше къде наблизо има пицария, но аз не го разбрах и му дадох пет лева.
– Това младо момиче много иска да се омъжи, нали?!
И Роди ме погледна с тревожно вдигнатите вежди на човек, току-що формулирал въпрос, от чийто отговор зависи бъдещата му съдба..."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 2 гласа
