"Всеки дъх, който поемаме, отблъсква непрестанно нападащата ни смърт... Накрая смъртта трябва да възтържествува, тъй като още в мига на рождението ни тя се е превърнала в наша участ и само за кратко си играе със своята жертва, преди да я погълне. При все това с неотслабващ интерес и грижа ние се стараем да продължим живота си колкото е възможно подълго - също както надуване на сапунен мехур до последния възможен момент, макар да знаем, че той със сигурност ще се пръсне.
Джулиъс знаеше не по-зле от всеки друг как е прието да се мисли за живота и смъртта. Беше съгласен със стоиците, които твърдяха: "Започваме да умираме от мига, в който се родим", както и с
Епикур, който разсъждаваше: "Където съм аз, смъртта я няма, а където е смъртта, мен ме няма. Защо тогава да се страхувам от нея?". Лекар и психиатър, той често бе мълвял тези утешения на смъртно болните. Но макар да вярваше, че тези мрачни размисли помагат на пациентите му, той никога не бе допускал възможността сам да потърси успокоение в тях. До онзи ужасен ден преди месец, когато животът му се промени завинаги. Случи се по време на годишния медицински преглед. Приключвайки рутинните процедури, личният му лекар Хърб Кац - негов стар приятел и състудент, - както обикновено, му каза да се облече и да отиде в кабинета му, за да обсъдят резултатите.
Когато Джулиъс влезе в кабинета, Хърб седеше зад бюрото си и прелистваше медицинския му картон.
– Като цяло състоянието ти е доста добро за шейсет и пет годишен старик. Простатата ти е леко уголемена, но така е и при мен. Кръвната ти картина е добра, нивото на холестерола и липидите е в нормата - лекарствата и диетата си вършат работата. Давам ти нова рецепта за липитор, който в съчетание с джогинга е понижил холестерола ти достатъчно. Вече можеш да се поотпуснеш и от време на време да изяждаш по едно яйце. Аз лично изяждам по две за закуска в неделя. Ето и рецепта за синтироида. Малко повишавам дозата. Щитовидната ти жлеза постепенно прекратява работата си, здравите клетки отмират и биват заместени от фиброзна тъкан. Но това, както знаеш, е съвсем доброкачествено състояние. Случва се при всекиго, аз самият съм на тироидни лекарства. Да, Джулиъс, всяка част от тялото ни е обречена да старее. Заедно с щитовидната ти жлеза си отива и хрущялът на коленните стави, атрофират космените фоликули, а междупрешленните дискове в поясния дял от гръбнака ти вече нямат предишните качества... Състоянието на кожата ти се влошава: епителните клетки все по-трудно се възстановяват - погледни старческите кератози по бузите си, тези кафяви плоски лезии. - Лекарят вдигна огледало пред лицето на Джулиъс. – Броят им сигурно се е увеличил с дузина от последния преглед. Колко време прекарваш на слънце? Носиш ли шапка с широка периферия, както ти препоръчах? Искам да ги погледне и дерматолог. Боб Кинг е добър специалист. Кабинетът му е в съседната сграда. Ето телефонния му номер. Познаваш ли го?
Джулиъс кимна.
– Той може да изгори по-фрапиращите с течен азот. Миналия месец бях при него, за да премахне някои от моите. Процедурата не е кой знае какво - отнема пет-десет минути. Напоследък дори много от общопрактикуващите лекари я извършват. Искам обаче да отдели по-специално внимание на една от бенките на гърба ти. Не можеш да я видиш, намира се точно под дясната лопатка. Изглежда ми различна от останалите - пигментацията ѝ е неравномерна, а границите ѝ не са отчетливи. Вероятно не е нищо сериозно, но нека дерматологът я види по-отблизо. Какво ще кажеш, друже?
"Вероятно не е нищо сериозно, но нека дерматологът я види по-отблизо". Джулиъс долови напрегнатост и преднамерена небрежност в тона на Хърб. Без съмнение, думите "пигментацията ѝ е неравномерна, а границите ѝ не са отчетливи", произнесени от един лекар пред друг, бяха причина за тревога. Те бяха код за потенциален меланом и сега, припомняйки си събитията, Джулиъс си даде сметка, че произнасянето на тази фраза бе мигът, в който безгрижният му живот беше приключил и смъртта, този дотогава невидим враг, се беше материализирала в най-ужасяващата си форма. Смъртта се настани в живота му и не го напусна повече, а всичките ужаси, които последваха, бяха просто дълъг епилог.
Боб Кинг беше бивш пациент на Джулиъс подобно на мнозина други лекари в Сан Франсиско. Вече трийсет години Джулиъс беше най-уважаваният авторитет в психотерапевтичната общност. Дългогодишен професор по психиатрия в Калифорнийския университет, той беше обучавал поколения студенти, а допреди пет години беше заемал длъжността председател на Американската психиатрична асоциация. Каква беше репутацията му? Лекарите не избираха да ги лекува кой да е. Имаше славата на терапевт, способен да те изведе от всяко състояние, на вещ магьосник, готов да направи всичко по силите си, за да помогне на своите пациенти. Именно затова преди десет години Боб Кинг беше потърсил Джулиъс, за да го избави от дълготрайната му пристрастеност към викодин (болкоуспокояващ медикамент, към който лекарите често се пристрастяваха поради неговата достъпност). По това време Кинг наистина беше в сериозна беда: потребността му от викодин беше драстично нараснала, бракът му вървеше към разпад, практиката му западаше и всяка вечер трябваше да гълта цяла шепа сънотворни, за да заспи. Боб беше опитал да започне терапия, но бе ударил на камък: всички терапевти, към които се бе обърнал, му бяха поставили условието да се включи в рехабилитационна програма за лекари със зависимости. Той не желаеше да обсъжда в терапевтични групи личните си проблеми, но терапевтите не бяха склонни на компромис - лечението на практикуващ наркозависим лекар извън рамките на рехабилитационна програма ги излагаше на риска да понесат санкции от страна на медицинския съвет или (в случай че пациентът им допуснеше грешка в клиничната работа) дори да бъдат подведени под съдебна отговорност.
Накрая, почти решен да прекъсне практиката си и да започне анонимно лечение в друг град, Боб се обърна към Джулиъс, който пое риска да го лекува, доверявайки се на способността му да се пребори с викодиновата зависимост без подкрепата на терапевтична група. И макар терапията да беше тежка, каквато впрочем е винаги при зависимостите, в продължение на три години Джулиъс лекува Боб, без да разчита на рехабилитационна програма. Крайният успех, разбира се, остана професионална тайна, която Джулиъс бе немислимо да споделя и да обсъжда с колеги или пък да опише в специализираните издания. Но подобни тайни пазеше всеки психиатър."
Из книгата
