"– Свети Елмо! - Мира повтори това непознато име възторжено, но и със страхопочитание. Гледаше неописуемото, загадъчно-красиво сияние, което обхващаше мачтите, комините, всички стърчащи връхчета на кораба. Дори филцовата ѝ шапка с цветя, здраво завързана под брадичката, светеше по периферията. Едмондо безмълвно мърдаше устни, блед и с лъскащи, още по-големи и неспокойни очи. Цялото небе беше натежало и в мрака непрекъснато просветваха електрически заряди по цялата ширина на хоризонта. Бурята още не беше набрала сила, не валеше, усещаха се само пръските от увеличаващите се вълни.
– Не повтаряйте това име! Това е лоша поличба! Веднага се приберете в каютата! - викаше Едмондо, който сам ѝ беше разказал тази легенда.
– А Вие? - надвикваше се с бученето Мира и хич не ѝ се искаше да отива сама в тясната каюта.
– Аз не знам, ще помагам да спасим кораба! Dio ci aiuti! Отиде ни цялата партида tabacchi за Италия... Баща ми ще... Gesù, Padre mio!!! Дано поне останем живи! - мислите му се хвърляха като обезумели риби, попаднали в мрежата на неизбежността.
Мира също проклинаше гръцкото пристанище, където се качиха, че така ги излъга с безметежното си слънце и огледално-тихо море. Проклинаше и стомаха си, който вече едвам удържаше закуската и обяда вътре, но беше твърде неприлично да се освободи от тях. Концентрира се върху цветовете, за да мисли за нещо друго, а не за опасността и внезапната морска болест. Цветовете винаги я успокояваха. Вглеждането в тях я вкарваше в особено състояние на дълбок вътрешен мир, чрез който тя усещаше прилив на някаква свръхестествена мощ - енергия, която би могла да сътвори всичко от нищото. И най-добре беше, ако нюансите се съчетаваха помежду си по вълшебен начин, както сега: тъмновиолетовото небе, прорязано от жилките на искрящо бяло-жълтите светкавици, приличаше на някакъв невиждан мрамор. Древните го бяха нарекли небесна твърд, и с право. Водата пък беше като някакъв жив пластичен гранит - черна, надигаща се с грохот маса, цялата изпъстрена от ситните сивкави мехурчета на пяната. "Като разкъсани стари дантели" - беше асоциацията ѝ.
Водното чудовище си пое силно въздух и черните му телеса се вдлъбнаха със свистене стремително надолу, така както коремът на човек се прибира навътре, когато си вземе дълбоко дъх. В същото време гърдите на Чудовището се издигнаха силно нагоре, и още нагоре, и още... Станаха огромни като триетажна сграда, а корабът летеше надолу към търбуха му. Сърцето на Мира отиде в гърлото, а на мястото на стомаха ѝ сякаш се появи дупка. Едмондо, с прилепнали по тялото прогизнали дрехи, се беше вкопчил в парапета на палубата с една ръка, а с другата сграбчи Мира, закъдето успя да я докопа, и я задържа.
"Водните капки проблясват по мократа му вълниста коса като бисери, полепнали по тъмните дълбоководни водорасли." - помисли си тя. Чудовището издиша оглушително и се хвърли с ръмжане върху кораба."
Из книгата
