.П.у.н.к.т.у.а.ц.и.я. Поезия

"Стихосбирката на Пепи Дочева е метафора на грамотността в комуникацията между хората, на правилното разчитане на думите и междуредията, на вниманието, с което трябва да поставяме точки или многоточия на листа на живота. Модерна и стилна поезия, нелишена от истинска емоционалност и заради това лесно свързваща се с онези тайни кътчета у човека, където няма думи, а единствено разбиране на чистия смисъл на житейската мъдрост. Морзов код за спасение от бездушието, SOS при бедствие от безчувственост - това е Пунктуация. И ви очаква да я разчетете със сърцето си."
Ива Спиридонова, редактор

"Пунктуацията вътре в нас... Многоточията, запетаите, удивителните, точките, които слагаме. Пластове, скрити между редовете - пластове от миналото, частици от настоящето, мигове от бъдещето. Кои сме, защо сме... Има ли ни, били ли сме, докъде ще стигнем? Пластове, очертаващи същността ни, разделени от пунктуацията помежду ни.

Кое избираш - многоточието с неговата безкрайност или точката с нейното ново начало? Предизвиквам те! Избери знака си. Заповядай при себе си и всички твои несъвършени запетаи, тирета, многоточия и точки. Ела, надникни през пластовете от минало, настояще и бъдеще. Хвани изплъзващата се през пръстите ти пунктуация от мигове, мисли, усещания, живот... Това, което остане в ръката ти, е твоят знак - многоточие за безкрайно повтаряне или точка за ново начало."
Пепи Дочева

"Доскоро едва отгръщах страниците. Аха да започна нова... връщах се обратно. Бях готова на всичко - лепях, всеки път с все по-силно лепило. Препрочитах. Започвах от началото, въпреки знанието за края. После започнах да отгръщам страниците по-смело. Но все се намираше онова, което да ме накара да се върна отново. Като при недочетена книга, от която ти остават последните няколко реда. Нищо, че краят е ясен. Давах шанс. Не втори. Давах шанс за седми, осми, десети път. Оставях ги да богохулстват с думите - едни и същи... Словоблудството им започна да ме отегчава.

Предричах всеки ход, всеки жест. Всичко. И всеки път се оказвах права. Ставах все по-празна. Куха. Нищодумието ме уморява. Празните погледи, мисълта че съм играчка - удобна, вярна... Завръщането все едно никой никога не си е тръгвал. Сякаш не сме се виждали само вчера. Умора... Потапям се в сивотата на безвремието.

Вече не отварям нова страница. Не затварям и прочетената последна от поредната глава в книгата. Не лепя скъсаното, колкото и малко да е то, с надеждата че всичко пак ще си дойде на мястото, че хората, в които съм вярвала, ще останат с мен. Вече късам листа. Дори да е последният от поредната книга. Така знам, че връщане няма. Пред мен е само празнотата на новия лист. Без минало."
Из книгата

Другото име на безкрайността

Многоточия - летящи глухарчета
нежно падат върху пръстите ми.
Улавям ги в мига на докосването
и ги поставям - пеперуди
върху девствения бял лист.

Ухаят на теб и са очакване за начало,
почти като лятото, нищо, че е близо есента.
Крият се в лъчите на слънцето, поруменяват
от слънчевата страст на телата ни.

Многоточия - намеци за посоки,
маркират пътя ни напред,
пеперудено пърхат
и светят.

Морфология

Сънувай ме
на
срич
ки.
Обичам те
на
срич
ки.
Искай ме
на
срич
ки.

Така ще спрем хода на времето,
за да не свършва никога
мигът на сливането
меж
ду
те
ла
та
ни.

Съвет

не ме сънувай
по нервни окончания
живей ме
Пепи Дочева