Юбилейният сборник може би не е най-подходящият жанр за честване на приносите и значението на проф. Александър Кьосев за съвременната българска хуманитаристика и култура. Той е известен с критиката си на литературния канон, но и изобщо на концепцията за канона, а юбилейните академични сборници са част от процедурата по канонизиране на нечие изследователско дело. Те са част от една йерархична култура, която създава образци, които трябва да бъдат следвани. В изработването на тази йерархия, както знаем от лекциите и текстовете на самия юбиляр, винаги действат властови сили и идеологически легитимационни механизми. Така че юбилейният сборник е на пръв поглед концептуално несъвместим с позициите на един либерален интелектуалец ироник, какъвто е Александър Кьосев.
Същевременно, ако препрочетем внимателно книгите, статиите и интервютата му, ще видим, че той никога не е отричал авторитета. Въпреки неговата критика на канона той чете, анализира и деконструира канонични произведения. Въпреки че признава релативността, историчността и контекстуалността на истините и ценностите, той никога не е вярвал, че всички интерпретации са еднакво валидни. Никога не е вярвал, че е възможна такава интерпретативна перспектива към съвременните либерални общества, от която те биха изглеждали неразличими от тоталитарните режими. Да бъде либерален интелектуалец за него винаги е означавало да защитава свободата и различието, без да бъде релативист.
В този смисъл юбилейният сборник в чест на проф. Александър Кьосев не е монумент, а пространство за общуване, за разширяване на свободата и различието. Само че всяко пространство за общуване, всяка общност се нуждаят от случаен повод, от гостоприемен жест, от едно лично име, от едно притегателно присъствие, за да започне всичко. Александър Кьосев винаги е бил участник в разговора, но по-често от всеки друг в академичния и интелектуалния живот в България през последните десетилетия, той е бил начало на разговора. И този сборник го потвърждава.
