На ръба

На ръба Луси Гоучър Времетраене: 0:50 мин. Вторият ренесанс Джоана Атанасова Времетраене: 1:20 мин. Да преосмислим интелигентността Рина Блис Времетраене: 1:17 мин. Бен и аз Ерик Уайнър Времетраене: 0:56 мин. Пълен курс номерология и астрология - книга 1: Номерология и карма Светлана Тилкова - Алена Времетраене: 1:13 мин. Добре дошли в магазинчето за магии Джеймс Р. Доти Времетраене: 1:10 мин. Свещена терапия - том 1 Зор Алеф Времетраене: 1:12 мин. Киселината диригент Дейвид Пърлмътър Времетраене: 1:22 мин. Стойте до децата си Гордън Нюфелд, Габор Мате Времетраене: 1:18 мин. Гори за мен Илона Андрюс Времетраене: 1:12 мин. Стоманена принцеса Рина Кент Времетраене: 1:19 мин.

Сестра ѝ е мъртва. Тя ли е следващата?

"B един момент човек може да си тананика коледни песни, да танцува в кухнята, да бъде изпълнен с милион надежди за бъдещето - а на следващия ден да гръмне новината, че се е самоубил. Така, както стана с Попи."
Из книгата

Всички казват, че Попи е скочила. Клементин Харис е съсипана след неочакваното самоубийство на сестра си Попи. Шест месеца след нещастното събитие тя се опитва да се върне обратно към нормалния си живот. Нейната красива, креативна сестра, със слънчева усмивка, е скочила от ръба на скала. Това е заключението на разследващите. Така мисли и Клементин. До деня, в който се появява Даниел.

Всички казват, че сестра му е скочила. Една нощ, докато е на смяна като доброволец в Телефона на доверието, Клементин провежда разговор, който преобръща представите ѝ за всичко. Човекът от другата страна на линията е Даниел Бъртън, чиято сестра Рейчъл споделя съдбата на Попи. Но той има доказателства, че сестра му е била жертва на жестоко убийство. И никой не му вярва.

Понякога е по-лесно да повярваш на лъжата. Ако казаното от Даниел е истина, възможно ли е Попи да не е сложила сама край на живота си? Дали не е била... бутната от ръба на скалата?

Ами ако истината е пред очите на Клементин? Двамата започват собствено разследване, което се превръща в надпревара с времето. Твърде много съвпадения и съмнителни ситуации карат Клементин да се замисли дали не полудява. И в един миг всеки от обкръжението ѝ се превръща в заподозрян.

На ръба е трилър, в който обратите дебнат от всяка страница, а мистерията няма да ви остави да мигнете, докато не стигнете до истината.

Луси Гоучър е родена и израснала в Уърдинг и често може да я видите да се разхожда по брега, борейки се със силния вятър. Завършила е английски език и литература, има също и магистърска степен по творческо и критично писане от университета в Съсекс. През юни 2017 г. нейния психологически трилър The Girl You Left Behind, е финалист в конкурса за първи роман на Daily Mail. На ръба е нейният първи отпечатан роман. Тя разпределя времето си между писане, грижи за котката си и фотографиране на градските лисици, които всяка нощ идват в двора ѝ да търсят храна, а това никак не се харесва на котката ѝ.

"Никога не съм виждала толкова много звезди. Обсипали са небесния свод, а блясъкът им се отразява по повърхността на леките морски вълни. Тук е тъмно, непрогледният мрак ни обгръща отвсякъде и сме достатъчно далеч от цивилизацията, за да можем истински да се насладим на едрите звезди. Тяхното сияние се простира до безкрая напред, нагоре и надолу, докъдето стига погледът ми.

Сякаш съм стъпила на ръба на Вселената и поглеждам назад през рамо.
– Сигурен бях, че тук ще ти хареса - промърморва той, нежно заровил лице в косата ми. После ме обгръща с ръце, притискайки ме силно назад към себе си, докато двамата се взираме в морето. – Все едно е картина, нарисувана от художник, нали? Звездна нощ над Рона. Но и ние можем да си нарисуваме една картина: Звездно небе в три след полунощ. Над Ламанша.
– Едва ли ще е така бляскава.
– Не знам. Зависи кого ще попиташ.

В мразовития въздух думите ни се превръщат в кристали и образуват нещо като лека мъгла на фона на звездното сияние. Обикновено на това място по крайбрежната ивица има бурен вятър, който свисти силно, разрошва косите ми и кара очите ми да се насълзяват, но тази нощ няма дори бриз. Сякаш сме замръзнали в момент на съвършен покой и само шумът на вълните, които се плискат по брега под нас, ни напомня, че времето неуморно тече.

Потръпвам. Той ме придърпва още по-силно, заравя главата си В рамото ми и запечатва целувката си върху него.
– Добре ли се чувстваш? Можем да си тръгнем, ако ти е много студено.
– Не смей дори да помръднеш казвам аз и го сграбчвам с облечените си в ръкавици ръце. Той се засмива леко в ухото ми.

Нощта е твърде красива, за да я съкращаваме. Мечтала съм си за нощи като тази през целия ми живот, но те си оставаха само мечти. Тази нощ е реалност. Докосването на друг човек, красотата на природата, невидимата връзка помежду ни и...

Аз се облягам назад в него, усещайки го как се притиска в мен. Въпреки дебелите си якета и студения зимен въздух, който пощипва носовете ни, аз усещам топлината му. Усещам и моята топлина. Моментът е невероятно красив и част от мен жадува за следващия. Ще подкараме колелетата си обратно по брега до моята квартира и ще се целуваме в тъмното. Всеки ще съблече другия в непрогледния мрак. Ще стоим прегърнати, докато студените ни голи тела се стоплят, а светът около нас изчезне и ни остави само двамата, преплетени един в друг, подобно на пеперуди близнаци в копринен пашкул.

Звездите блещукат около нас, а бузите ми пламтят. Никога не съм си представяла, че животът ми може да изглежда по този начин, че празнотата, която винаги усещам, може да бъде така плътно запълнена от друг човек. От човек, когото срещнах случайно. Ние лежим един до друг нощ след нощ, усещайки допира на голите си тела, и разтваряме сърцата си, подобно на малки ковчежета, пълни с тайни. Той вече знае, че мирисът на изпечен сладкиш ми напомня за дома, а залезите за сестра ми. Той не ме укорява за моята стеснителност, а просто ме хваща за ръка и ме повежда напред. Когато съм с него, не изпитвам нужда да се скрия от света зад зад статива в стаята ми. Поставя ме в центъра на фотоапарата си и избутва останалите встрани от фокуса, сякаш никой друг няма значение освен ние двамата и нашият съкровен миг. И всеки път, когато натиска бутончето за заснемане, ми подарява нова доза увереност, което никога не съм си представяла, че е възможно.

След почти два месеца той успя да ме извади от черупката ми, и сега дори не си спомням къде я оставих.
– Погледни натам! - казва той и сочи с ръка към небето. Сред звездите се спуска светла диря, устремила се към хоризонта.
– Пожелай си нещо.
– Пожелавам си...
– Шшт. Не ми го казвай! Ако ми го кажеш, няма да се сбъдне.

Когато падащата звезда изчезва, казвам желанието си наум. Нека този миг да продължи вечно. Знам точно как ще нарисувам това утре. Ще оцветя в черно платното и ще нарисувам детайлите в бяло: лъскавите гребени на вълните, малки островърхи звезди, светлата бразда на метеора, аз и той - сгушени един в друг, две влюбени фигури."
Из книгата