"Небето е безпределно. Обширно и безкрайно, и неизмеримо. Може да бъде ясно или облачно и е невъзможно да се предвиди със сигурност. Небето постоянно се променя, преминава от ден в нощ отново и отново. Но какво се крие отвъд небето? Едно създание знае отговора. Създание, което е било зад небето и се е върнало, което някога се е реело между царствата и сега чака да заеме мястото си сред звездите. Ала това създание е било предадено, доверието му - изгубено, и сега то се страхува твърде много, за да повярва отново на някого. То е впримчено в затвор, който само си е създало, и докато не бъде освободено, може единствено да наблюдава и да чака. Когато небето падне, когато планините се срутят през облаците, когато един свят се сблъска с трясък в друг, тогава ще завърши една история и ще започне друга. Новият свят ще принадлежи на онези, които са предани, смели, силни и верни. Ала само ако успеят да преживеят нощта и да посрещнат дръзко зората, като не забравят, че заедно са по-силни от всеки враг, който се изправи срещу тях. Тяхната съдба ги очаква.
Били Чан имаше чувството, че целият свят го наблюдава. Всъщност бяха само двайсетина души. Между тях обаче бяха някои от най-могъщите лидери в света - президентът на Съединените щати, британският министър-председател и китайският президент. Да не споменаваме близо дузината журналисти, които бяха сграбчили писалките си, готови да запишат всяка дума, излизаща от устата на Били. Когато хвърли поглед из стаята, осъзна, че няма и един човек, който да не го зяпа. Да го зяпа и да чака отговора му на въпроса, който британският министър-председател Едуина Нелсън току-що му беше задала.
– Е, Били? - повтори тя, като му се усмихна насърчително. Беше ниска жена с червена коса, която винаги носеше на спретнат кок точно на темето. Били се запита дали нарочно беше избрала тази прическа, за да изглежда по-висока.
Той преглътна, устата му бе толкова пресъхнала, че му се струваше почти невъзможно да говори. Отпи голяма глътка вода и преглътна шумно. Никога преди не се беше чувствал толкова нервен, включително и онзи път, когато се беше изправил пред Дракона на смъртта. Опита се да не обръща внимание на вдигнатите камери, готови да уловят момента, в който той, дванайсетгодишно момче от Калифорния, казва на целия свят как да се справи с това, което в момента наричаха Ситуацията. Ситуацията беше, че стотици дракони падаха в Царството на хората всеки ден, а никой не знаеше какво да направи по въпроса. Явно никой, освен Били и приятелите му, всички насядали около кръгла маса в Бъкингамския дворец, участващи в тази историческа среща със световните лидери.
– Ами... - проговори най-накрая Били, очите му се стрелнаха към приятелите му.
Дилън О'Донъл, Шарлот Бел, Лиу Лин-Фей, Лола Лам и Джордан Едуардс го погледнаха насърчително в отговор. Всички бяха от различни места по света, но общото помежду им беше връзката им с техните дракони. Шарлот ококори очи към Били и изрече нещо само с устни, но той не можа да я разбере. Знаеше, че ѝ се иска важният въпрос на министър-председателя да беше зададен на нея. Въпросът какво да правят с драконите. Бяха минали пет дни, откакто Били се беше събудил в Бъкингамския дворец, заобиколен от приятелите си и техните дракони. Пет дни, откакто беше започнало неловкото примирие между хората и драконите.
Пет дни, откакто Били беше скочил в Междината- тайното място между Царството на хората и Царството на драконите, за да догони Франк Албърт и да му попречи да стане всемогъщ. Били бе успял да открадне обратно сангуинем гладио, познат и като Меча на кръвта, който Франк използваше да прорязва пролуки между царствата в търсене на Забранения фонтан - извор на магия, който даваше на предметите невъобразима мощ. Били и приятелите му имаха специални способности, дължащи се на вълшебни перли, създадени именно чрез фонтана. Самият Франк обаче беше изчезнал в недрата на Междината и Били не беше сигурен дали е жив, или мъртъв. Франк беше пил от златния еликсир направо от Забранения фонтан, ала вместо да му дари силата, към която се стремеше, той го беше превърнал в метал. Последното, което Били бе видял от него, беше как тялото му потъва в надигащите се приливи от златен еликсир, които се изливаха неконтролируемо от Забранения фонтан.
Драконите изглеждаха сигурни, че никое живо същество, особено не и човек, не би могло да оцелее след потапянето в златния еликсир, но Били не беше убеден. Беше видял как очите на Франк го проследяват, докато потъва. И бяха пълни с огън и гневно обещание. Обещание да си отмъсти. Точно сега обаче Били имаше по-важни неща, за които да се тревожи, от страха, че Франк ще се върне от Междината. Много по-важни неща. Неща с драконски размери. Защото в резултат на всички онези пролуки, които Франк беше направил между царствата, цялото Царство на драконите беше започнало да рухва в Царството на хората. Дракони и планински вериги, езера и всевъзможни неща падаха в Царството на хората и никой не можеше да спре процеса.
Единственото, което можеха да направят, беше да измислят как да живеят със случващото се. И всички разчитаха на Били и приятелите му за план. Били подръпна вратовръзката си и му се прииска да беше облечен в по-удобни дрехи. Обаче майка му бе настояла да се облече хубаво за срещата. Това беше другото нещо. Сега родителите му знаеха тайната му. И макар да не беше точно загазил (в края на краищата не можеха да го накажат да не излиза, задето беше спасил света), не преливаха от радост да научат за ролята му като яздещ дракон супергерой.
Майка му и татко му дори бяха срещнали Искра. На Били му се искаше да е бил там, когато това е станало, само за да може да види лицата им. Но той се бе възстановявал от битката си с Франк Албърт, когато драконът му беше отлетял до Калифорния, за да съобщи на родителите му, че е добре. Преди това последното, което видели, бил репортаж по международен новинарски канал, в който показали сина им насред битката на върха на Биг Бен... Бяха долетели до Лондон веднага след срещата с Искра, за да се уверят с очите си, че Били наистина е добре. Майка му го беше прегърнала толкова здраво, че Били си беше помислил, че никога няма да го пусне. След това се беше заклела, че няма да го изпуска от поглед, но той беше успял да убеди нея и баща си, че, ами, вече не е просто някакво си хлапе - светът имаше нужда от него и приятелите му и техните дракони. О, и сякаш това не беше достатъчно, но имаше и магически способности.
След двайсет и четири часа, прекарани в Лондон, Били се беше сбогувал с родителите си, когато те се бяха отправили към дома в Калифорния, и им беше обещал, че ще се обажда редовно. Така че, когато беше провел видеоразговор с майка си тази сутрин и тя му беше казала, че трябва да си сложи вратовръзка за срещата, той се беше съгласил. Сега обаче съжаляваше. Някой на масата прочисти гърло и когато из тялото му започна да се разлива нарастваща паника, Били осъзна, че беше мълчал твърде дълго.
– Драконите са наши приятели - каза той, като отчаяно търсеше в ума си нещо друго, което да каже - нещо по-убедително.
– Приятели? - изсумтя насмешливо един от репортерите. – Те са зверове! Зверове, които трябва да бъдат контролирани!
– Не, богове са - промърмори друг репортер. – Би трябвало да им се кланяме!
– Чувал съм, че драконовите люспи могат да лекуват рак и какви ли не други болести! Би трябвало да ги събираме! - обади се трети глас."
Из книгата