"Камий надникна през завесите на спалнята, напрежението в раменете не я напусна дори след като съпругът ѝ излезе. Скърцането на ръждясалите панти се разнесе в спокойния сутрешен въздух, когато Жан-Пол отвори градинската порта. Походката му беше леко крива, резултат от рахит и недохранване от бедното му детство. Той се насочи на юг, където пътят се разклоняваше към град Ноайел сюр Мер. Облак закриваше хоризонта и спираше ранната слънчева светлина и за миг Камий различи силуета на Жан-Пол, а брезентовата раница го превръщаше в гърбаво чудовище. Лекото раняване в началото на войната и професията му на железопътен работник, жизненоважна за армията, му бяха осигурили избягването на по-нататъшна военна служба. По-рано Жан-Пол се връщаше вкъщи между смените, но когато се натрупаха загуби от войната и повече мъже се записаха в армията, железниците започнаха да слагат оставащите си екипи на все по-дълги и по-дълги смени, понякога за по седемдесет и два часа без прекъсване. Но дори тези отсъствия не бяха достатъчно дълги за Камий. Мигове по-късно магарешка каручка изкачи възвишението, беше съседът Фурние с товар зимно зеле. Старият Фурние бе лесен за разпознаване, широката му фигура бе облечена в индиговосин работен комбинезон и той караше червена каручка - ярки цветни петна на фона на убитото жълто и кафяво на ожънатите ниви. Приличаше на картина на Сезан.
Каручката спря и Жан-Пол се качи до фермера. Беше пазарен ден в Сен Валери сюр Сом, от другата страна на канала оттатък Ноайел, което без съмнение бе крайната цел на Фурние. Жан-Пол щеше да слезе на гарата в Ноайел за поредната дълга смяна в Нор, северната железопътна линия. Камий не знаеше какво друго би могъл да прави съпругът ѝ, и не искаше да знае. Имаше значение само това, че заминаваше. Тя полегна на спалнята и за миг се отдаде на умората си, докато вътрешностите ѝ не се успокоиха и гаденето не отмина, а тялото ѝ не осъзна, че вече е безопасно да отпусне мускулите си и да забави дишането си. Обърна се към прозореца, защото не искаше да усеща аромата на маслото за коса на Жан-Пол върху възглавницата и киселата миризма на потта му върху чаршафите. Щеше да ги смени, щом се върнеше вкъщи след работа. Ако съпругът ѝ отсъстваше през нощта, тя можеше да спи сама в лукс, крайниците ѝ да се плъзгат под чисти чаршафи, ароматизирани с лавандула, а тялото ѝ да копнее за… не. Нямаше да мисли за него. Или за онова, което трябваше да направи сама. Вече пред огледалото, тя сложи още пудра над лявата си скула. Синината близо до линията на косата беше избледняла от снощи насам и докато стоеше на закрито, далеч от ярката слънчева светлина, нямаше да се забелязва. Тя върза забрадка около главата си и издърпа един кичур, за да прикрие жълтото петно.
В кухнята свари малко вода и пусна няколко листа мента в чаша. Кафето им, внимателно измервано всяка сутрин, беше запазено за Жан-Пол. Нямаше нищо против да пропусне кафето, но от всички ограничени храни най-много ѝ липсваше захарта. След като изяде филия от снощната франзела с малко сирене, стана време за тръгване. Сгъна чиста басмена престилка и я сложи в чантата, за да не я изцапа, докато стигне до града.
Докато Камий караше колелото си към пощата, слънцето най-накрая се освободи от облаците и хвърли кехлибарено сияние към хоризонта отвъд гората Креси. За миг тя си помисли, че е чула оръдия, после си напомни, че боевете в тяхната област бяха приключили. Боботенето вероятно идваше от ехото от камионите, каращи войници към фронта. След няколко години война ушите ѝ се бяха настроили за истински или въображаеми артилерийски звуци. За щастие, след като боевете край Камбре приключиха през октомври, фронтовата линия се движеше неотклонно на изток, далеч от долината на река Сома. Войната се бе обърнала срещу Германия и съюзниците ѝ, или поне така твърдяха вестниците. Носеха се слухове за мирни преговори и новини за граждански вълнения в Германия, където кайзерът бил принуден да абдикира от собственото си правителство. Говореше се за примирие, но дотогава боевете продължаваха. Обаче краят вече се виждаше, така твърдяха всички. И тогава армията щеше да бъде демобилизирана, а мъжете да се върнат от фронта. А Камий щеше да се откаже от работата си в пощата.
Просветляващото небе обещаваше ясен ден, рядко явление по това време на годината. Вървенето до Ноайел не отнемаше твърде много време, по-малко от час, но след работа искаше да се отбие до шатото, в случай че има нещо за шиене, така че взе колелото и закачи за него малкото саморъчно направено ремарке. Подкара бавно през познатата обработваема земя, храсталаците край пътя бяха кафяви и подгизнали, лишени от буйната си лятна зеленина. Подмина шатото и едва го погледна. Навяваше ѝ твърде много спомени, не всичките приятни. Още десет минути и стигна оградата на лагера на Китайския работнически корпус. В двора вече беше натоварено, дим и пара излизаха от кухните, а мъжете се редяха на опашка пред столовата. Лагерът бе построен преди повече от година, но Камий все още не можеше да свикне с грозната му ограда от бодлива тел. Напомняше повече на затвор, отколкото на лагер.
Вече в пощата, тя завърза престилката си и започна работния полуден. Най-напред сортира пощата, пристигнала предния следобед. Сърцето ѝ се сви за кратко, когато забеляза пликовете с цветовете на френската армия. През дните и седмиците след Росиньол, след Вердюн, след Сома изглеждаше, като че ли трагедията преминаваше през ръцете ѝ с всяко писмо. Разбити семейства, осакатени и завинаги променени животи. Слава богу, днес имаше само два такива плика, но все още бяха твърде много. Тя спря, за да разгледа картичката, адресирана до Мари-Франс Фурние, най-малката дъщеря на стария Фурние, от братовчедка ѝ Терез. Терез, по-смела от повечето момичета, бе напуснала Ноайел, за да отиде да работи в парижка фабрика. Камий знаеше, че Мари-Франс би искала да последва братовчедка си, да работи във фабрика и да изкарва собствени пари, но и двамата ѝ братя бяха в армията и сега само двете с майка ѝ можеха да помагат в полската работа.
Камий зачете небрежния почерк.
"Скъпа братовчедке, прекарвам цял ден в пълнене на артилерийски снаряди, а вечерите в разходки покрай витрини, пълни с елегантни неща. Колко бихме се забавлявали, само да можеше да дойдеш в Париж. Твоята обична Терез, на която много ѝ липсваш." Само да можеше да дойдеш в Париж. Тези надраскани думи изглеждаха предназначени за Камий. Тя копнееше отново да види Париж. Ако си беше намерила работа в тамошна фабрика, можеше да прекарва почивните си дни в посещения на музеите и галериите - онези, които все още бяха отворени - и да стои пред картини, които щяха да променят възгледите ѝ за света. Но разбира се, това беше невъзможно, тъй като тя бе омъжена жена. А Жан-Пол не одобряваше фабричните работнички."
Из книгата
