"Във въздуха витаеше предчувствие за нещастие. Още отрано опасен вятър метеше улиците, свиреше между сградите, пъхаше се в пролуките на врати и прозорци. Зимата вече идва, измърмори Рудолф Адлер, за да си вдъхне кураж, но не можеше да припише на времето или на календара тежестта, която усещаше в гърдите от няколко месеца насам. Страхът беше смрад на ръжда и боклук, която бе полепнала по ноздрите на Адлер, и нито тютюнът в лулата му, нито цитрусовият дъх на лосиона му за бръснене не успяваха да я смекчат. Тази вечер миризмата на страха, раздвижена от виелицата, му пречеше да диша, чувстваше се замаян и му се повдигаше. Реши да отпрати пациентите, които чакаха реда си пред кабинета, и да затвори рано. Изненадана, асистентката му го попита дали не е болен. Работеха заедно от единайсет години и през всичкото това време лекарят никога не бе пренебрегвал задълженията си; беше методичен и точен човек. "Нищо сериозно, просто настинка, фрау Голдберг. Ще се прибера вкъщи", отвърна той. Подредиха и дезинфектираха инструментите и се сбогуваха на вратата както всеки ден, без да подозират, че няма да се видят повече. Фрау Голдберг се запъти към трамвайната спирка, а Рудолф Адлер тръгна бързо пеш през няколкото пресечки, които го деляха от аптеката, заровил глава между раменете, с лекарската чанта в едната ръка и придържайки бомбето си с другата. Паважът беше влажен, а небето навъсено; той прецени, че след ситния дъждец по-късно ще последва някой от ония есенни порои, които винаги го хващаха без чадър. Беше изминавал тези улици хиляди пъти, познаваше ги като петте си пръста, но не преставаше да се любува на своя град, един от най-красивите в света, на хармонията на сградите в стил барок или ар нуво, на величествените дървета, останали вече без листа, на площада в неговия квартал, на паметника с коня, на витрината на сладкарницата с безбройните сладкиши и на антикварния магазин, изложил на показ купища любопитни неща; ала този път не отдели очи от земята. Вървеше, понесъл цялата тежест на света върху раменете си.
Същия ден заплашителните слухове започнаха с новината за атентат в Париж: германски дипломат, убит с пет изстрела от млад полски евреин. Високоговорителите на Третия райх зовяха за мъст. От март месец, когато Германия бе анексирала Австрия и Вермахтът дефилира надменно в центъра на Виена сред въодушевените възгласи на тълпата, Рудолф Адлер живееше в плен на тревогата. Опасенията му се бяха надигнали няколко години по-рано и все повече се засилваха с укрепването на нацистката власт, финансирана и въоръжавана от Хитлер. Тероризмът се бе превърнал в политическо оръжие, използвайки недоволството, главно сред младежта, от икономическите проблеми, които се влачеха от Голямата депресия през 1929 г. насам, и чувството за унижение, предизвикано от разгрома в Първата световна война. През 1934 г., при неуспешен опит за преврат, беше убит канцлерът Долфус и оттогава в различни атентати загинаха осемстотин души. Нацистите тормозеха противниците си, предизвикваха безредици и заплашваха с гражданска война. От началото на 1938 г. обстановката на насилие в страната беше непоносима, а оттатък границата Германия натискаше да превърне Австрия в своя провинция. Въпреки отстъпките, които правителството направи пред германските претенции, Хитлер издаде заповед за нахлуване. Австрийската нацистка партия беше подготвила почвата и войските на нашествениците не само не срещнаха никаква съпротива, ами бяха приветствани от по-голямата част от населението. Правителството капитулира и два дни по-късно самият Хитлер влезе победоносно във Виена. Нацистите установиха пълен контрол над територията. Всякаква опозиция беше обявена за незаконна. Германските закони, репресивният апарат на Гестапо и на СС, както и антисемитският фанатизъм веднага влязоха в действие.
Рудолф знаеше, че и жена му Ракел, рационална и практична преди, без склонност да си измисля трагедии, сега беше почти парализирана от тревожността и живееше на хапчета. Двамата се опитваха да опазят невинността на своя син Самуел, но детето, което скоро щеше да навърши шест години, притежаваше зрелостта на възрастен човек; наблюдаваше, слушаше и разбираше, без да задава въпроси. Отначало Рудолф даваше на жена си същите успокоителни, които предписваше на някои от своите пациенти, но тъй като те все по-малко ѝ действаха, подсили лечението със силни капки, които набавяше в тъмни шишенца без етикет. И той се нуждаеше от тях колкото нея, но не можеше да ги взима, защото щяха да се отразят на професионалните му умения.
Капките му осигуряваше скришом Петер Щайнер, собственикът на аптеката, с когото бяха дългогодишни приятели. Адлер беше единственият лекар, на когото Щайнер поверяваше своето здраве и здравето на семейството си; никакъв декрет на властите, забраняващ връзките между арийци и евреи, не можеше да разклати уважението, което изпитваха един към друг. През последните месеци обаче Щайнер трябваше да избягва приятеля си пред хората, защото не можеше да си позволи неприятности с кварталния Нацистки комитет. В миналото бяха изиграли хиляди партии покер и шах, разменяха книги и вестници и често ходеха на излети в планината или на риболов, за да избягат от съпругите, както се шегуваха помежду си, а в случая на Щайнер, за да се спаси от орляка си деца. Сега Адлер не участваше в игрите на покер в задната стаичка на аптеката. Фармацевтът посрещаше Адлер на задния вход и му даваше опиата, без да го отбелязва в счетоводството си.
Преди анексията Петер Щайнер никога не беше разпитвал Адлерови за техния произход, смяташе ги за толкова австрийци, колкото себе си. Знаеше, че са евреи, като други сто и деветдесет хиляди жители на страната, но това не означаваше нищо. Той беше агностик; християнството, в което бе възпитан, му изглеждаше също толкова ирационално, колкото всички останали религии, и беше наясно, че и Рудолф Адлер е на това мнение, макар да спазваше някои ритуали от уважение към жена си. За Ракел беше важно синът им Самуел да има опората на традицията и на еврейската общност. В петък вечер Щайнерови гостуваха на шабат в дома на семейство Адлер. Ракел и нейната зълва Леа много държаха на подробностите: най-красивата покривка, новите свещи, рецептата за риба, наследена от бабата, погачите и виното. Ракел и зълва ѝ бяха много близки. Леа беше овдовяла млада и нямаше деца, така че се бе привързала към малкото семейство на брат си Рудолф. Държеше да живее сама, въпреки молбите на Ракел да се премести при тях, но ги посещаваше често. Беше много общителна и участваше в няколко програми на синагогата за подпомагане на най-нуждаещите се семейства от общността. Рудолф беше единственият ѝ останал брат, след като по-малкият се бе заселил в един кибуц в Палестина, а Самуел беше единственият ѝ племенник. На шабат Рудолф сядаше начело на масата, както се полага на главата на семейството. С ръце над главата на Самуел той молеше Бога да го благославя и закриля, да му носи благоденствие и мир. Ракел неведнъж бе забелязвала, че мъжът ѝ и Петер Щайнер си намигат. Подминаваше това с мисълта, че не става дума за подигравка, а само за съучастничество между двамата неверници.
Адлерови принадлежаха към старата и образована буржоазия, характерна за виенското висше общество като цяло и по-специално за еврейското. Рудолф бе обяснил на Петер, че сънародниците му от векове са били дискриминирани, преследвани и гонени отвсякъде, затова придаваше много по-голямо значение на образованието, отколкото на материалните блага. Можеха да ги лишат от всичко, което притежаваха, както се бе случвало неведнъж в историята, но никой не можеше да им отнеме интелектуалната подготовка. Една докторска титла беше много по-ценна от капитали в банката. Рудолф произлизаше от семейство на занаятчии, които се гордееха, че един от тях е станал лекар. Професията даваше престиж и власт, но в неговия случай нямаше парично изражение. Рудолф Адлер не беше сред модните хирурзи, нито преподавател в старинния Виенски университет, той беше квартален доктор, ученолюбив и общителен, който се грижеше безплатно за половината си пациенти."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 1 глас
