Това не е краят на книгите

Във време на пазарни войни за облика на писаното слово трима мъдри мъже се забавляват. Обединили тройна доза ерудиция и остроумие, журналистът Жан-Филип дьо Тонак, Умберто Еко и Жан-Клод Кариер ни канят на разговор за миналото, настоящето и бъдещето на книгите от хартия.

Част от темите в книгата са:

• Писал ли е Христос?
• Коя е една от най-опасните книги на света?
• Кой е първият автор?
• Кой е първият, който е писал за пари?
• Кой е първият издател?
• Кога автори на книги са скандирали "Долу книгите!"?
• Кои са разрушителите" или "трошачите" на книги?
• Какво не са предсказали фантастите?

"Това не е краят на книгите" е забележително издание - синтез на потенциала на двама съвременни интелектуалци (Еко и Кариер), притежаващи уникална обща култура и способност да я интерпретират като боравят с огромна по обем многостранна информация, както и ведра, оптимистична и енергична битка за бъдещето на книгата. Авторите водят многочасов разговор за книгите и писателите - от Омир, Еврипид, Софокъл и Платон до Франц Кафка и съвременните европейски и американски философи. Творчеството им, идеите, куриозите и парадоксите от живота им се интерпретират с изключително майсторство и размах. А коментарите на реалии от последните 20 години като интернет, компютърни програми, електронни книги са професионални и много любопитни.

Жан-Клод Кариер е френски сценарист, писател, театрален и кинодраматург, режисьор, актьор, "енциклопедист от епохата на братя Люмиер", по собственото му определение. Запален колекционер на книги - притежава лична библиотека с 30 000 тома, от които 2000 старинни издания.

Жан-Филип дьо Тонак е френски журналист, редактор и писател. Автор е на популярната книга "Глупците като мъдреци, гръцки и римски сцени" с Роже-Пол Дроа, на "Универсален речник на хляба" и на книга за Боб Марли. Редактор е на енциклопедията "Смъртта и безсмъртието". Най-новата му книга е посветена на катарите.

"Ceci tuera cela. "Това ще убие онова. Книгата ще убие сградата." Юго слага тази знаменита фраза в устата на Клод Фроло, архидякон от катедралата "Нотр Дам дьо Пари". Несъмнено архитектурата няма да умре, но ще загуби функцията си на знаме на една култура, която постоянно се видоизменя и преобразува. "Когато я сравняваме с мисълта, която се превръща в книга и за тази цел са ѝ достатъчни само малко хартия, мастило и перо, как да се учудваме, че човешкият ум напуска архитектурата заради книгопечатането?" Нашите "каменни библии" не са изчезнали, но съвкупността от създадените най-напред ръкописни, а после и печатни текстове, истински "мравуняк от човешки умове", "кошер, събрал цялото въображение на света и всички
човешки идеи - златокрили пчели, дошли заедно с меда си", внезапно в края на Средновековието ги измества по необясним начин. Така е и с електронната книга. Тя може накрая да се наложи над печатната си посестрима, но имаме малко основания да смятаме, че ще я прогони от домовете и навиците ни. Така че е-book-ът няма да убие печатното книжно тяло.

Както Гутенберг и гениалното му изобретение не са премахнали веднага използването на кодексите, нито пък кодексите са унищожили начаса търговията с папирусите и свитъците. Практиката и навиците съжителстват успешно, а и ние изпитваме огромно удоволствие, когато разперваме все повече и повече ветрилото на възможностите си. Та нима филмите убиха живописта? И нима телевизията уби киното? Е, добре дошли при графичните процесори и периферните устройства за четене, които само с помощта на един екран ни гарантират достъп до цифровизираната световна библиотека. Всъщност най-важното е да разберем какво ще доведе със себе си четенето от екрана и как то ще промени стереотипите ни, след като до ден днешен сме чели, разлиствайки страници. Какво ще спечелим от нашествието на тези нови малки светещи книжки и преди всичко какво ще загубим? Може би поостарелите си навици? Както и витаещия около книгата божествен ореол, с който, поставяйки я върху олтара, я е дарила цивилизацията ни. А също и неповторимата интимност между автора и читателя, която ще бъде труднопостижима поради съблазнителния изобилен поток от текстове.

Също и уединението, на което книгата беше символ, а следователно и някои навици на четене. "Като разкъсва древната връзка между речта и материалното ѝ превъплъщение в книга - каза Роже Шартие по време на тържествената си встъпителна лекция в Колеж дьо Франс, - дигиталната революция налага радикална ревизия на движенията и представите ни, които до този момент сме свързвали с писането." Вероятно това са дълбоко разтърсващи психиката ни явления, но вече се възстановяваме от шока, предизвикан от появата им. Смисълът на беседите между Жан-Клод Кариер и Умберто Еко не е да определи природата на преобразуванията и сътресенията, които може да причини в голям (или малък) мащаб бумът на електронната книга. При нас ги води техният опит на библиофили и колекционери на старинни и редки книги, на търсачи и преследвачи на инкунабули, който ни навежда на мисълта, че подобно на колелото книгата е пределът на съвършенството в полето на въображението...

Когато цивилизацията изобретява колелото, тя е обречена до ден днешен да го възпроизвежда ad nauseam15. Дали ще предпочетем да наречем първите кодекси (появили се около II век) първообрази на книгата, или мислено ще изпратим изобретяването ѝ при по-древните от тях папируси, пред нас е "съоръжение", което, независимо от многобройните си трансформации, е останало изключително вярно на себе си. Книгата е един вид "колело на знанието и въображението": не могат да го спрат никакви технологични революции, никакви ясно проявени или усещани като бъдещи заплахи. А щом това успокояващо уточнение е вече налице, истинският дебат може да започне. Книгата се готви да осъществи своята технологична революция. Само че какво е книга? Какво представляват книгите по етажерките на библиотеките в домовете ни, по лавиците на библиотеките по целия свят, криещи между кориците си знанията и мечтите на човечеството, натрупани от времето, когато то се е научило да пише?

Каква представа си изграждаме чрез тях за одисеята на човешкия ум и дух? Какви огледала ни подават те? Като отчитаме само пяната на книжното производство - шедьоврите, около които се съгражда културният консенсус на света, верни ли сме на тяхната функция, повеляваща ни да съхраним на сигурно място всичко, което е заплашено от разрушителното дело на забравата? И дали няма да се окаже, че образът ни е друг - по-малко ласкателен за самите нас, и да си дадем сметка за изключителната интелектуална нищета, която също е характеристика на това писмено изобилие? Дали книгата непременно е символ на нашия прогрес, целящ да ни накара да забравим мрака, от който все смятаме, че завинаги сме се измъкнали? И какво точно ни нашепват книгите? Към безпокойството за природата на свидетелствата, помагащи ни да опознаем по-честно себе си и които ни предоставят библиотеките, се прибавя и въпросът какво точно е достигнало до нас. Дали наистина книгите са вярно отражение на онова, което човешкият гений е създал с повече или по-малко вдъхновение? Щом си зададем този въпрос, ни обземат смут и объркване. И тогава изведнъж се сещаме за жаравите, които все още изпепеляват толкова книги!

Като че ли всички тези книги и свободата на човека да изрази мнението си са родили също толкова цензори, фанатично загрижени да надзирават използването и разпространението им, а понякога и да ги конфискуват завинаги. А когато няма организирано унищожение, книгите замлъкват в пламъците на огъня - заради простата му страст да изгаря и да превръща всичко в пепел, а кладите сякаш се подпалват една от друга, и то до такава степен, че у нас се заражда мисълта дали в неуправляемото им изобилие те не играят ролята на регулатори и не узаконяват процеса на естествения подбор. В такъв случай в историята на създаването на книгите не влиза ли като неразделна част и "библиокостът" с непрестанното си свойство да се възобновява? Цензурата, невежеството, драстичната глупост, Инквизицията, аутодафетата, небрежността, разсеяността и пожарите са причинили толкова фатални поражения по пътя на печатното слово... Всички усилия книгите да се архивират и запазят не са попречили безброй "Божествени комедии" да останат завинаги непознати."
Из книгата

Умберто Еко е италиански учен, философ, историк-медиевист, експерт по семиотика и писател. Роден е на 5 януари 1932 година в Алесандрия, Италия. През 1954 година завършва "Торинския университет", работи в телевизия "RAI", като културен редактор, анализатор на известния вестник "Еспресо" (итал. L'Espresso). Животът му е изключително интересен. Той преподава естетика и теория на културата в университетите в Милано, Флоренция и Торино, а през 1971 година става професор в "Болонския университет". Еко е почетен доктор в много чуждестранни университети, президент на "Международния център по семиотика и когнитивни науки" в "Университета" в Сан Франциско и член на "Международния форум на UNESCO". Писателят е удостоен с множество международни награди, сред които френският орден "Почетния легион" (1993 г.), немският "Орден за заслуги" (1999 г.) и др. От 1962 година е женен за германската изкуствоведка Ренате Еко, с която имат син и дъщеря.

Написвайки десетки книги, посветени на средновековната естетика, семиотика и проблемите на възприемане на текста, хуманистът Умберто Еко се нарежда сред авторите, притежаващи темперамента на публицистите. През 1980 година публикува първия си роман "Името на розата", който се превръща в най-известната му творба, донасяйки му световна слава. Книгата е преведена на 43 езика и е екранизирана през 1994 година. Еко започва да пише романа си като обикновена детективска история, чието действие се развива в един средновековен манастир, но любовта му към Средновековието и цитатите постепенно взема връх над първоначалния замисъл. Включвайки в книгата явни и скрити цитати, тънка литературна игра и пародийни образи, писателят предизвиква необичаен интерес към Средновековието и създава изцяло нов жанр - "семиотичен трилър". В придружаващите коментари към романа, авторът на достъпен език обяснява на масовия читател, че постмодернизмът се явява иронично, а не роболепно отношение към любимия текст, без значение колко авторитетен е той. Еко ясно заявява, че историята никога не свършва и се развива извън всякакви норми и закони. Нашият свят е сложен и многопластов - в настоящето има минало, а Средновековието не е толкова далечно, колкото си мислим, че е. Това усещане за непрекъснатостта на историята се оказва необходимо на европейците, навлизайки в нова епоха след стабилността на "студената война" и сега повече от всякога е актуално предупреждението на Еко: "Не си заслужава сляпо да се вярва в прогреса - често на нас ни се струва, че се движим напред, а в действителност се намираме на прага на новото Средновековие". Следващият му роман "Махалото на Фуко" (1988 г.) се явява блестящ пародиен анализ на историческо-културните сътресения на съвременното интелигентно съзнание, предупреждение за опасността на умствената небрежност, която ражда чудовища. Всичко това прави книгата не само интелектуално занимателна, но и актуална и непреходна. В едно от своите интервюта Еко споделя: "Много хора мислят, че аз написах фантастичен роман. Те са в дълбока заблуда, романът е абсолютно реалистичен". "Островът от предишния ден" (1994 г.) е привидно проста история за драматичната съдба на младия мъж на XVII век, за странстванията му в Италия, Франция и Южните морета. Внимателният читател обаче е в състояние да разпознае традиционното за Еко използване на множество цитати и новият поглед върху въпросите, които никога няма да престанат да вълнуват човечеството - че има живот, има смърт и има любов. През 2000 година авторът публикува историческо-философския роман "Баудолино", в който се разказва за приключенията на осиновения син на Фридрих Барбоса, за неговото пътуване от Александрия до страната на легендарния презвитер Йоан. Друг известен роман на Еко е "Тайнственият пламък на кралица Лоана" (2004 г.). Той е публикуван на английски език през 2005 година под името "The Mysterious Flame of Quen Loana". Книгата проследява историята на човек, загубил паметта си, вследствие на инцидент, като интересното е, че загубвайки спомените за себе си и своите близки, главният герои помни всичко, което е прочел през живота си. След публикуването на творбата, Еко заявява в едно интервю, че това ще бъде последният му роман. "Пет са напълно достатъчни" - и добавя: "Един учен в свободното си време трябва да играе голф, а не да пише романи". Въпреки тези думи през 2011 година на бял свят се появява романът "Парижкото гробище", а четири години по-късно и "Нулев брой".

Умберто Еко е известен и със своите академични трудове и есета в областта на семиотиката, сред които се нареждат и произведенията му: "Еволюция на средновековната естетика" (1959 г.) (Посветена на проблема за развитието на идеята за Прекрасното в средновековната философия.), "Поетиката на Джеймс Джонс" (1965 г.), "Как се пише дипломна работа" (1977 г.), "Кант и птицечовката" (1997 г.) и др. В "Шест разходки в горите на измислицата" са включени шест лекции, които Еко изнася през 1994 година в "Харвардския университет", посветени на проблемите в отношенията между литература и реалност, автор и текст.

След дълга битка с рака на 19 февруари 2016 година на 84-годишна възраст, в дома си в Милано, почина Умберто Еко, "обличайки" в черно целия литературен свят.

"Хората цяла седмица чакат да стане петък, цяла година - да стане лято и цял живот - да са щастливи."
Умберто Еко